Съветите на Йеспер Юл, Принципите на импровизационния театър и Сценария на Валери Петров за филма „Рицар без броня”
Главната цел на общуването между родител и дете е изграждането на качествено взаимоотношение. Това е най-важното. От качеството на това взаимоотношение зависи и качеството на връзката ни с детето, когато то порасне. Диалогът пък е основно средство и стъпка към изграждането на такова взаимоотношение.
Популярният датски семеен психотерапевт и автор на книги за родителството Йеспер Юл констатира, че истинският диалог между родители и деца е рядкост и обикновено един диалог продължава между 5 и 30 минути. Възрастните сме свикнали да дебатираме на интелектуално ниво, но това не е истински диалог.
Какво ни пречи да провеждаме качествен диалог с детето?
На първо място това е високият статус, който възрастният държи да поддържа в разговора. Ние сме многознайковците, които поучават, всичко знаят. В последните около десетина години в България навлезе импровизационния театър – това е театър без предварителен сценарий, който се създава на момента от актьори-импровизатори и изисква партниране и слушане на идеите, за да се получи увлекателен импровизиран диалог, който да е интересен за гледане. Е, мога да кажа, че най-скучните импровизации са тези, в които единият участник е със супер висок статус – примерно учител, полицай, някакъв експерт, който изцяло ръководи другия. Така единият казва какво да се прави, а другият изпълнява. Ако не настъпи някакъв обрат в статусите, енергията тотално се изгубва и сцената пропада. Същото се случва и с диалозите ни с децата, когато сме се вкопчили здраво във високия си статус. А истината е, че най-хубавите интеракции се получават, когато изравним статусите и ги държим близки един до друг.
Диалогът е изначално възможен между равни и при отношения субект-субект, а не субект-обект. Затова и концепцията за диалог според Йеспер Юл не може да се вмести в традиционната педагогическа мисъл и практика, където идеята е да се постигне определена предварително цел. Ако това не се получи, родителят обикновено казва: „Трябва да си поговорим сериозно”, но това което следва обикновено е лекция, а не разговор.
Искам да дам пример от българския филм „Рицар без броня”, чийто сценарист Валери Петров е всепризнат майстор на диалозите. В този филм имаше един глас зад кадър, с който главният герой – 9 годишният Ваньо си общуваше, за да успее да преодолява емоционално ситуациите, в които попадаше или по-скоро пропадаше при общуването си с родителите си. Та след онази случка в началото на филма, в която баща му беше забравил да дръпне ръчната и колата полетя по нанадолнището, а родителите му се стреснаха, че Ваньо е в колата и след това го обсипаха с целувки и прегръдки за цяла година напред…момчето обясняваше на този вътрешен глас как колата „ще се изчука и като й се тегли една боя от Корекома ще стане почти като нова за сведение”. Тогава вътрешният глас се съгласи, че всички тези лади, вартбурзи и москвичи са хубави неща, ама „за това ли сме се борили – няма ли нещо по-ценно от тях?” На което Ваньо отговори – „Има, Мерцедес 220 ЕС”. В отговор на тази реплика, гласът не започна да чете морал и да казва как е имал съвсем друго предвид, а напротив, съгласи се пак, като каза: „Взе ми го от устата”. Това е блестящ пример как много по-важно от това да покажем колко сме морални и възвисени и да се стремим да възпитаваме детето, е това да останем с близък до него статус, да запазим връзката пред изкушението да покажем опитност и експертност и да създадем сцена, която в крайна сметка никой да не иска да гледа.
Друг принцип за изграждане на качествен диалог, който е и основен за импровизационния театър е принципа „Да…и”. Тоест, съгласяваме се на предложението на другата страна и добавяме и нещо от нас към него. Колко пъти обаче едно дете чува на ден „Не” от родителите си. Безброй пъти. Тук, разбира се говорим за автоматизираното „Не!”, което сякаш перва детето през устата, още преди то да е понечило да си я отвори. Филмът „Рицар без броня” го илюстрира много сполучливо. Ваньо искаше боза, а баща му все му викаше: „После”. И когато самият баща пожела да чуе какво предлагат другите членове на семейството за прекарване на времето и даде думата на Ваньо, той пак, естествено, си поиска боза. И баща му отговори: „Аман с тая боза, айде дай му, за да миряса”. При което майка му разля бозата върху новите калъфки на колата и баща му почна да го обижда, гълчи и го удари два пъти: „Видя ли бе, прасе…Видя ли какво направихме заради тебе, магаре такова… А ти, ти защо не внимаваш сега как ще ги почистим новите калъфки?”
На този фон поведението на Ваньо контрастираше с неговото желание да сътрудничи. Той де факто винаги казваше „Да” на идеите на баща си. Например след като баща му задмина една клатушкаща се на зиг заг по пътя триколка и се разгневи на шофьора с „Абе за тебе правила няма ли”, детето веднага го последва, крещейки: „Кой ти е дал книжка?”. Когато тръгват да мият изцапаните с боза калъфки, Ваньо предлага да носи кофата, на което баща му реагира с: „Я се махай от тука, калпазанин”. И въпреки тъгата, която изпитва детето от отхвърлянето на предложенията му, а от там и на самия него, в следващия момент, когато бащата решава да изпревари един трабант с думите: „Гледай как ще го глътнем този”, малкият веднага го насърчава: „Глътни го, татко, глътни го!”. А когато бащата със задоволство и смях заявява: „Минахме я тая сапунера”, момчето веднага се солидаризира с него и също със смях повтаря: „Сапунера, сапунера!”
Впоследствие след падането на колата, Ваньо защитава баща си пред въображаемия глас, че не е виновен, на което гласът отговаря: „Ами то се знае”. Истината е, че децата изпитват много силна преданост и лоялност към родителите си и са много склонни на сътрудничество, което се отбелязва и от Йеспер Юл.
Също така, когато подхождаме към детето е добре да сме в състояние на игривост. Ако сме прекалено сериозни и преследващи някаква предварително поставена цел при влизането си в диалог с детето, то много бързо ще усети това и ще се настрои спрямо нашето състояние. Това ще бъде пречка за постигане на качествен диалог. Ако пак дам пример от филма „Рицар без броня” – когато най-после се появява така дългоочаквания от малкия Ваньо вуйчо Георги, той се втурва към него, а вуйчо му го посреща с думите: „Ей, Бенгалски тигър” и го вдига на ръце. „Леле, как са те издокарали, същински лорд Фаунтлерой”. Тази реакция показва нагласата на възрастния да играе с детето. А Йеспер Юл ни предупреждава: „Внимавайте за превръщането на времето за игра в задължение. Играйте с детето си и вижте дали намирате това за смислено.”
Следващият важен компонент за изграждането на качествен диалог е Слушането. Също неслучайно е сред водещите принципи и на импровизационния театър. Един мъдър човек е казал, че истинското слушане е желание да се промениш. Ако ти вече си си създал мнение по даден въпрос и си готов да реагираш на човека преди да си го изслушал – ти реално не слушаш, защото слушането ти не променя нищо нито у теб, нито у детето ти. Ти само изчакваш да свърши словоизлиянието, за да реагираш по начина, по който си свикнал, наумил и т.н. Точно това правим непрекъснато с децата си, още преди да са си отворили устата ние знаем как ще ги отрежем или отложим желанията им с универсалната дума: После.
Истинското слушане е когато сме изпразнили съзнанието си от предразсъдъци, мнения, схващания, цели и да сме готови да се открием пред него такива, каквито сме, без да се правим на герои или на каквото и да било. Във филма „Рицар без броня” този елемент, необходим за диалога, е представен по прекрасен начин от разговорите между Ваньо и вуйчо Георги. Последният му възлага задача да пази втората му цигара, която му е за утре с думите: „И да те моля, и да те коля, няма да ми я даваш”. По този начин въвлича Ваньо в собствената си слабост, а освен това го учи как да отстоява дадената дума, когато впоследствие си поиска цигарата по-рано от предвиденото.
Филмът дава и пример как активното слушане води до промяна. Вуйчо Георги решава да покаже нагледно на Ваньо какво е да направиш някой на пистил, но в хода на разговора се убеждава, че редакторката на вестника е права и чистосърдечно си признава пред Ваньо, че пистил е това, което са направили вуйчо му. По този начин дава много ценен урок на Ваньо как човек трябва да е отворен да се промени при слушане на другите и как няма нищо лошо да си признаеш, че си отстъпил. По същия начин Георги отстъпва и пред упорството на детето да прекара вечерта и нощта заедно с вуйчо си. От една страна, той нарушава уговорката да го върне в уречения час, но, от друга страна, дарява още много ценни преживявания и уроци на бъдещия мъж и рицар. Със сигурност той можеше да използва силата си и авторитета на възрастен и да завлече Ваньо у дома му, но така щеше да засегне най-важното, което двамата имаха – приятелството. Затова и Георги се пречупва при думите на Ваньо – „Щом сме приятели, тогава защо не ме искаш?”
Има и един друг много важен принцип на импровизационния театър, който в пълна сила важи и за изграждането на качествен диалог между родител и дете. Този принцип се нарича: Позволи си да се провалиш! Една импровизация винаги е застрашена от провал. Но когато приемем възможността да се провалим спокойно (което разбира се не означава умишлено да се провалим), тогава ще бъдем достатъчно релаксирани при опитите си да изградим диалога с децата си. Защото в крайна сметка най-страшното, което може да се случи, е да прекратим диалога и да опитаме по-късно. Същото съветва и Йеспер Юл: „Ако в продължение на 2-3 минути, никой от вас не научи нещо ново, ви препоръчвам да прекратите диалога и да продължите друг път”.
Борис Колев, ФемилиЛаб България, familylab.bg