Влязох в кабинета си бесен и с осезаемото чувство, че съм се провалил. Не трябваше да става така, поне не този път – първият път, в който влизах в Час на класния. Самият класен ме беше предупредил, че са трудни ученици. Не бяха трудни, бяха невъзможни. Успешно саботираха темата за пубертета, която бях подготвил. Мислех, че ще успея да ги грабна като на концерт, че ще блесна в светлината на готиния училищен психолог. Нищо подобно!!! Прекъсваха ме на всяко второ изричение, особено едно нагло копеленце, което стърчеше с две глави над останалите, хилеше се гадно от последния чин и зяпаше в телефона си през по-голямата част от времето. В самия край на часа ме контрира с въпрос:
– Господине, пушил ли сте трева ? – След което започна да се смее. На глас. Последва го целият клас. Смяха се половин минута. Половин минута, в която се чувствах едновременно бесен и безпомощен. Не знаех какво да им отговоря. Изчаках да млъкнат и да почнат да се ровят в телефоните си, което правеха през цялото време. Тогава се обърнах към Нагляка. Не можех да скрия гнева си. Попитах го тихо, през зъби:
– Как се казваш? – пуберът се облегна на стола, сложи ръце зад врата си, изгледа ме хилейки се ми заяви:
– Боян, що ?
– Слушай, мойто момче, последните 10 години, преди да постъпя в училище, бях психолог в затвора. Преди това съм бил година и половина в строителни войски. Видял съм това, което ти никога няма да видиш, правил съм такави неща, които ти едва ли някога ще правиш.
Не само, че не можех да скрия, че съм бесен, а и не успях да се сдържа и без да им давам повече обяснения им теглих една майна на ум и излязох от класната стая, тръшкайки вратата зад себе си. Треперех, гневът постепенно се смени с безпомощност. За първа година в училище, за първи път в клас, а вече се бях провалил.
Седнах в кабинета си и безцелно се зазяпах в десктопа на компа. Беше ме яд на целия свят и на половината галактика, но най-вече на мен самия, най-вече за това, че не успях да се овладея и, че се подадох на емоциите си. Трябваше да стискам до край, да …
В същия момент вратата се отвори без да се чука. Наглото копеленце стоеше на нея и се хилеше по същия нагъл начин.
– Какво искаш? – изригнах срещу него. Вече не само не можех, а и не исках да крия, че съм бесен. Нямаше кой да ни види и чуе. Кабинетът на училищния психолог беше в най-затуленото място на училището. Между физкултурния салон и тоалетните, още повече, че в седем вечерта, преди края на учебните занятия, нямаше почти никой и почти си представих как му забивам един къс в муцуната.
– По-спокойно господине. – хилеше се пуберът, докато вече сядаше на канапето без да съм го поканил.
Вдигна ръце зад врата си, кръстоса крака и започна да ме зяпа. Предизвикателно, провокативно, с насмешка. Очите му – малки присвити оченца, следяха движенията, с които местех стола си и заставах срещу него. Заемаше почти цялото канапе. Освен, че беше висок, имаше широки рамене и огромни ръце. Късо подстриганата му коса и малкият боксьорски нос правеха приликата поразителна. Не ми приличаше на някого конкретно, а на събирателен образ с всичките характерни черти. На затворник приличаше. Да, точно на пандизчия!!! От онези, най-трудните, които ми бяха късали нервите десет години преди това, които не можех да пречупя, които правеха каквото си искат, а след като излизаха от пандиза, веднага влизаха отново.
Не, не можех, а и не исках да скрия отвращението си, но в същото време започна да ми става и любопитно. Гледах го. И той ме гледаше. Гледахме се дълго време.
– Кажи какво искаш. – изсъсках срещу него.
Не отговори веднага. Задържа погледа си върху моя, намести се още по удобно, ухили ми се и заяви:
– Искам да ме направиш СЪЩИЯ ИЗРОД КАТО ТЕБЕ !!!
Ченето ми увисна. Бях шокиран. Цялата ми „психологическа същност” се изпари. Зяпах го смаян и ми личеше. Успях само да кажа:
– Моля?!?
– Чу ме много добре. – заяви той. – Искам да ме направиш същия изрод като тебе.
Този път не се хилеше. Гледаше ме сериозно и изпитателно, с което ме плашеше още повече. Дадох си няколко секунди, за да осмисля отговора си. Опитах да се мобилизирам до колкото мога и му заявих:
– Аз съм училищен психолог, освен това съм баща на четири деца. Защо си мислиш, че съм изрод ?
– Защото много приличаш на чичо ми. – Продължаваше да ме гледа сериозно и изпитателно. Очакваше реакция.
– Не разбирам за какво говориш. Кой е чичо ти?
– Познаваш го. Най- вероятно. Казва се… – И ми каза име и фамилия, които нищо не ми говореха.
– Не – вече се съвземах. – Не го познавам, а като искаш да станеш изрод като чичо си защо не се научиш от него самия? Аз не съм тук за да ви уча да бъдете изроди.
– Казах ти вече. – Сега осмокласникът беснееше. – Защото много приличаш на него, а и защото него го няма.
– Починал ли е? – опитвах да проявя загриженост. Осмокласникът стана, погледна ме със злоба и изстреля.
– Не, тъпако !!! В затвора е !!!
След което тръшна вратата на кабинета и го чух как тича по коридора.
През уикенда прехвърлях станалото в главата си. Каквото и да правех, все се връщах към Боян и случката в кабинета ми. В понеделник намерих класната и я помолих да ми разкаже повече за него. Не знаеше много. В документацията не се споменавало за баща му. В адресната карта фигурирала само майка му, която била инженер. Имала вид на кротка жена, която идва редовно на родителските срещи, без да задава въпроси.
На следващия ден го видях в коридора. Вече не му бях бесен. Казах му делово:
– Искам да потоворим. – Тръгна след мен и влезе в кабинета ми. Седна на канапето. Вече не беше толкова нагъл. Погледна ме и зачака.
– Добре де – започнах аз. – За да те направя такъв, какъвто искаш, трябва да ми разкажеш малко повече за себе си. – опитвах да го „вербувам” за работа. Не ми се получи. Стана рязко и преди да излезе заяви студено:
– Не ми се говори за себе си. Има от кого да разбереш за мен. Не съм в полицията да ме разпитваш.
Отново зяпнах. Отново не ми се получи. И отново се загнезди в главата ми. Мислех какво мога да направя и как да подходя. Мина една седмица. Рано сутринта в понеделник Боян влезе в кабинета ми. Сам, без да го търся. Седна на канапето. Цялата му самоувереност беше изчезнала. Личеше, че се чуди от къде да започне.
– Кажи ? – делово го попитах.
– Направих страшна глупост.
– Каква? – Вече ми беше любопитно, но и ме беше и страх. Имаше вид на човек, който е убил някой.
– Скарах се с Яна, гаджето ми. – И продължи да ме гледа изпитателно.
– Е? Какво от това, хората се карат, разделят, събират. Какво му е страшното?
– Обидих я. Много лошо. Не знам дали ще ми прости, но знам какво да направя.
– След като знаеш, защо идваш при мен?
Не побърза да ми отговори веднага. Погледна през прозореца. След това към мен.
– Защото… Не знам защо. Просто искам да кажа на някой какво мисля да направя.
– Какво мислиш да направиш, или какво ще направиш?
– Каква е разликата?
– Ако ми кажеш какво мислиш да правиш, – вече го гледах уверено, а и се чувствах така – значи ме питаш дали да го направиш. Ако ми кажеш какво ще направиш, значи вече си решил и само ме уведомяваш.
– Разбрах. – Отвърна Боян. – Мисля да вляза с букет рози в час по немски и да ѝ се извиня пред всички.
Гледах го. В този момент усетих, че се получава това, което ми беше необходимо. Да направя онзи контакт с него, който да ми позволи да го поведа, да го консултирам и насочвам към вземането на правилни решения. Поне така си мислех. Лъжех се естествено. Нито той, нито аз имахме нужда от такъв тип отношения, но това го разбрах много по- късно.
– Ми според мен ще направиш страшна глупост. Освен, че ще те отреже пред целия клас, всичките ти съученици ще те помислят за глупак.
Погледа на Боян се закова в моя. Присви очи, направи пауза. Стана и преди да излезе каза тихо:
– Обърках се. Казах ти какво ще направя, а не какво мисля да направя.
Този път не тръшна вратата. Остави я отворена. Знаех, че ще се върне. Усещах, че ще се върне, но се излъгах. Не дойде. Всъшност дойде след пет дни. Влезе, както обичайно, седна на канапето и ме зяпна сериозно. Очаквах да разкаже за провала си и да иска от мен да го успокоявам и слушам емпатийно колко страда и всичките пубертетски глупости.
– Кажи, какво има?
Продължи да ме гледа сериозно няколко секунди, след което изведнъж се ухили, изправи се със свити юмруци и извика:
– Йес !!! Получи се !!! – Подскочих от стола си. Стреснах се.
– Кое се е получило?
– Абе ти малоумен ли си? – Вече се смееше. – Онова, с Яна и с букета, и с класа. Дето ти казах, че ще го направя. Влязох в час по немски след учителката, паднах на колене пред Яна с букета в ръце и пред всички я помолих да ми прости. И знаеш ли какво направи тя? Гледаше ме със видимо задоволство, беше в еуфория и не я криеше. Знаеш ли ? – Не дочака да го попитам, а продължи направо. – Разплака се, прегърна ме и каза, че това е най-милото нещо, което някой е правил за нея и че ми прощава.
Седна на канапето и с присвити очи ми заяви:
– Добре, че не те послушах.
Нямаше какво да кажа. Мълчах и го гледах, и се радвах, и се чудех едновременно :
– Защо, след като си знаел какво ще направиш, дойде да ме питаш?
Боян, като че ли прочете мислите ми и им отговори:
– Не дойдох да те питам дали да вляза с букета. Щях да го направя така или иначе. Просто исках да ми дадеш кураж да го направя. Ти обаче ме подцени. Сега нещо можеш ли да кажеш?
Гледах го. Не бързах да кажа каквото и да е. Опитах да се поставя на неговото място и да видя ситуацията през неговите очи.
– И знаеш ли какво си мисля? – извади ме Боян от моите си мисли. – Мисля си, че ти, ако беше на моето място, щеше да постъпиш по същия начин.
Беше прав, много прав. Да, щях да постъпя по същия начин.
– Бояне, – гледах го изпитателно – Може би щях да постъпя по същия начин, но нямаше да питам никой преди това дали да го направя.
Боян започна да се смее. Смееше се искрено, на глас. Гледаше се и се смееше.
– Ми естествено, че нямаше да питаш. Първо не е имало кого, второ – и аз не те питах. Казах ти какво ще направя. А сега ми е супер. Страшно ми е готино. Хем, че го направих, хем, че не те послушах.
– Добре де, защо дойде тогава? Ти явно си правиш каквото решиш и не е нужно да ти казва някой какво и как да го правиш.
Боян стана сериозен. Изправи се, погледна ме и преди да излезе каза:
– Не знам.
И аз не знаех. Не знаех как, но се получи. Боян започна да идва при мен. Два, три пъти седмично. Постепенно разбрах и за чичо му, и за майка му, и за баща му, който отсъстваше от живота им. Повече не си позволявах да му казвам какво да прави.
Той правеше това, което си е наумил, а с мен говореше за това, което мисли да направи и за това как се чувства. По неговия начин – „ Супер тъпо ми е днес“, „Страшно ми е кеф“, „Избеснел съм мега яко“…
В края на дванайсти клас, на изпращането на абитуриентите, Боян влезе в кабинета ми. По същият начин, без да чука. Седна на канапето – по същият начин, с ръце зад врата и кръстосани крака. Беше възмъжал, раменете му бяха наедрели, ръцете му бяха огромни, изпълваше цялата стая. Очите му бяха…, бяха различни. Гледаше по различен начин. Не мога да го опиша, по скоро усещах разликата. Мълчеше и се усмихваше. Знаех, че е дошъл да си кажем довиждане. Гледах го и ми беше приятно. Имах усещането за нещо завършено и хубаво. Усмихнах му се и го попитах:
– Е, успях ли?
– Какво дали си успял? – Боян се усмихваше от канапето.
– Успях ли да те направя … СЪЩИЯ ИЗРОД КАТО МЕНЕ.
Боян стана сериозен наведе се към мен и ми каза тихо.
– Вече не ми е важно това . – Очите му се взираха в моите. – Важно ми е да съм като … СЕБЕ СИ.
Калин Гайтанджиев,
Психолог/Семеен консултант