Войната с тийнейджъра

ЙЕСПЕР ЮЛ ФЕМИЛИЛАБ БЪЛГАРИЯ
организира семинар за родители на тема:

ВОЙНАТА С ТИЙНЕЙДЖЪРА: КАК ДА ОЦЕЛЕЕМ В НЕЯ И ПОЕМЕМ РОДИТЕЛСКО ЛИДЕРСТВО?



Преди точно 40 години беше създаден детският сериал „Войната на таралежите“. Войната беше тази между тийнейджърите, наречени тогава с изключително сполучливата метафора таралежи (думата тийнейджър още не съществуваше в българския език) и техните родители. Днес, много от тогавашните таралежи имат свои собствени таралежи – тийнейджъри. Макар и да се раждат без бодли, точно в тази възраст те им порастват и естествено първите, върху които ги тестват, са техните родители. И това е най-нормалният и здравословен процес. Страшното е когато таралежите или не разбират че имат бодли и са склонни да приемат ролята на жертви в отношенията с връстниците си, или директно започват война със себе си, като развиват саморазрушителни поведения, включително и зависимости. В наши дни долната граница на началото на така печално известните панически разстройства вече падна под 15 годишна възраст.

Ако се чувствате несигурни по отношение на ролята си на родители на тийнейджър и се съмнявате във вашата ценност като родители, добрата новина е, че тази възраст на Вашето дете е благодатно време да се погрижите за себе си и да възприемете нов тип лидерство.

Йеспер Юл оприличава този тип лидерство на спаринг двубой, в който родителят оказва максимална съпротива на тийнейджъра, когато счита, че детето му казва или върши нередни неща или не взима най-добрите решения за себе си.

На този семинар ще разгледаме темите:

  • В какво се изразява родителското лидерство по отношение на детето ни в тийнейджърска възраст?
  • Симптомите в тийнейджърска възраст като покана да посетим вътрешния му свят
  • От какво се нуждаят тийнейджърите?
  • Как да подкрепим нашия тийнейджър в семейството, в отношенията му извън семейството и в училище?
  • Как да зачетем автономията на тийнейджъра и да водим смислен диалог с него?

Водещи:
Калин Гайтанджиев – Сертифициран водещ на вдъхновяващи семинари от международната организация на Йеспер Юл FamilyLab International, семеен консултант, дългогодишен училищен психолог и баща на четири деца, две от които в тийнейджърска възраст.
Борис Колев, Сертифициран водещ на вдъхновяващи семинари от международната организация на Йеспер Юл FamilyLab International, председател на УС на фондация Бащинство – лицензиран представител за организиране на семинарите на Асоциация ФемилиЛаб в България

Дата: 23.03.2019 г.
Място: гр. София, ул.Шандор Петьофи 23
Час: 9:00 – 13:00 ч.
Цени: 80 лева за 1 участник, 120 лева за двойка
Промоция при ранно записване до 18.03.2019 г. – 60 лева за 1 участник, 100 лева за двойка.



Заплащане:

  • IBAN: BG83RZBB91551002326641
  • Банка: Райфайзенбанк
  • Титуляр на сметка: Фондация Бащинство
  • Основание: такса участие семинар и две имена

Забележка: Броят на участниците е ограничен. Регистрирането за семинара приключва при запълване на бройката.


Същия изрод

Влязох в кабинета си бесен и с осезаемото чувство, че съм се провалил. Не трябваше да става така, поне не този път – първият път, в който влизах в Час на класния. Самият класен ме беше предупредил, че са трудни ученици. Не бяха трудни, бяха невъзможни. Успешно саботираха темата за пубертета, която бях подготвил. Мислех, че ще успея да ги грабна като на концерт, че ще блесна в светлината на готиния училищен психолог. Нищо подобно!!! Прекъсваха ме на всяко второ изричение, особено едно нагло копеленце, което стърчеше с две глави над останалите, хилеше се гадно от последния чин и зяпаше в телефона си през по-голямата част от времето. В самия край на часа ме контрира с въпрос:

– Господине, пушил ли сте трева ? – След което започна да се смее. На глас. Последва го целият клас. Смяха се половин минута. Половин минута, в която се чувствах едновременно бесен и безпомощен. Не знаех какво да им отговоря. Изчаках да млъкнат и да почнат да се ровят в телефоните си, което правеха през цялото време. Тогава се обърнах към Нагляка. Не можех да скрия гнева си. Попитах го тихо, през зъби:

– Как се казваш? – пуберът се облегна на стола, сложи ръце зад врата си, изгледа ме хилейки се ми заяви:

– Боян, що ?

– Слушай, мойто момче, последните 10 години, преди да постъпя в училище, бях психолог в затвора. Преди това съм бил година и половина в строителни войски. Видял съм това, което ти никога няма да видиш, правил съм такави неща, които ти едва ли някога ще правиш.

Не само, че не можех да скрия, че съм бесен, а и не успях да се сдържа и без да им давам повече обяснения им теглих една майна на ум и излязох от класната стая, тръшкайки вратата зад себе си. Треперех, гневът постепенно се смени с безпомощност. За първа година в училище, за първи път в клас, а вече се бях провалил.

Седнах в кабинета си и безцелно се зазяпах в десктопа на компа. Беше ме яд на целия свят и на половината галактика, но най-вече на мен самия, най-вече за това, че не успях да се овладея и, че се подадох на емоциите си. Трябваше да стискам до край, да …

В същия момент вратата се отвори без да се чука. Наглото копеленце стоеше на нея и се хилеше по същия нагъл начин.

– Какво искаш? – изригнах срещу него. Вече не само не можех, а и не исках да крия, че съм бесен. Нямаше кой да ни види и чуе. Кабинетът на училищния психолог беше в най-затуленото място на училището. Между физкултурния салон и тоалетните, още повече, че в седем вечерта, преди края на учебните занятия, нямаше почти никой и почти си представих как му забивам един къс в муцуната.

– По-спокойно господине. – хилеше се пуберът, докато вече сядаше на канапето без да съм го поканил.

Вдигна ръце зад врата си, кръстоса крака и започна да ме зяпа. Предизвикателно, провокативно, с насмешка. Очите му – малки присвити оченца, следяха движенията, с които местех стола си и заставах срещу него. Заемаше почти цялото канапе. Освен, че беше висок, имаше широки рамене и огромни ръце. Късо подстриганата му коса и малкият боксьорски нос правеха приликата поразителна. Не ми приличаше на някого конкретно, а на събирателен образ с всичките характерни черти. На затворник приличаше. Да, точно на пандизчия!!! От онези, най-трудните, които ми бяха късали нервите десет години преди това, които не можех да пречупя, които правеха каквото си искат, а след като излизаха от пандиза, веднага влизаха отново.

Не, не можех, а и не исках да скрия отвращението си, но в същото време започна да ми става и любопитно. Гледах го. И той ме гледаше. Гледахме се дълго време.

– Кажи какво искаш. – изсъсках срещу него.

Не отговори веднага. Задържа погледа си върху моя, намести се още по удобно, ухили ми се и заяви:

– Искам да ме направиш СЪЩИЯ ИЗРОД КАТО ТЕБЕ !!!

Ченето ми увисна. Бях шокиран. Цялата ми „психологическа същност” се изпари. Зяпах го смаян и ми личеше. Успях само да кажа:

– Моля?!?

– Чу ме много добре. – заяви той. – Искам да ме направиш същия изрод като тебе.

Този път не се хилеше. Гледаше ме сериозно и изпитателно, с което ме плашеше още повече. Дадох си няколко секунди, за да осмисля отговора си. Опитах да се мобилизирам до колкото мога и му заявих:

– Аз съм училищен психолог, освен това съм баща на четири деца. Защо си мислиш, че съм изрод ?

– Защото много приличаш на чичо ми. – Продължаваше да ме гледа сериозно и изпитателно. Очакваше реакция.

– Не разбирам за какво говориш. Кой е чичо ти?

– Познаваш го. Най- вероятно. Казва се… – И ми каза име и фамилия, които нищо не ми говореха.

– Не – вече се съвземах. – Не го познавам, а като искаш да станеш изрод като чичо си защо не се научиш от него самия? Аз не съм тук за да ви уча да бъдете изроди.

– Казах ти вече. – Сега осмокласникът беснееше. – Защото много приличаш на него, а и защото него го няма.

– Починал ли е? – опитвах да проявя загриженост. Осмокласникът стана, погледна ме със злоба и изстреля.

– Не, тъпако !!! В затвора е !!!

След което тръшна вратата на кабинета и го чух как тича по коридора.

През уикенда прехвърлях станалото в главата си. Каквото и да правех, все се връщах към Боян и случката в кабинета ми. В понеделник намерих класната и я помолих да ми разкаже повече за него. Не знаеше много. В документацията не се споменавало за баща му. В адресната карта фигурирала само майка му, която била инженер. Имала вид на кротка жена, която идва редовно на родителските срещи, без да задава въпроси.

На следващия ден го видях в коридора. Вече не му бях бесен. Казах му делово:

– Искам да потоворим. – Тръгна след мен и влезе в кабинета ми. Седна на канапето. Вече не беше толкова нагъл. Погледна ме и зачака.

– Добре де – започнах аз. – За да те направя такъв, какъвто искаш, трябва да ми разкажеш малко повече за себе си. – опитвах да го „вербувам” за работа. Не ми се получи. Стана рязко и преди да излезе заяви студено:

– Не ми се говори за себе си. Има от кого да разбереш за мен. Не съм в полицията да ме разпитваш.

Отново зяпнах. Отново не ми се получи. И отново се загнезди в главата ми. Мислех какво мога да направя и как да подходя. Мина една седмица. Рано сутринта в понеделник Боян влезе в кабинета ми. Сам, без да го търся. Седна на канапето. Цялата му самоувереност беше изчезнала. Личеше, че се чуди от къде да започне.

– Кажи ? – делово го попитах.

– Направих страшна глупост.

– Каква? – Вече ми беше любопитно, но и ме беше и страх. Имаше вид на човек, който е убил някой.

– Скарах се с Яна, гаджето ми. – И продължи да ме гледа изпитателно.

– Е? Какво от това, хората се карат, разделят, събират. Какво му е страшното?

– Обидих я. Много лошо. Не знам дали ще ми прости, но знам какво да направя.

– След като знаеш, защо идваш при мен?

Не побърза да ми отговори веднага. Погледна през прозореца. След това към мен.

– Защото… Не знам защо. Просто искам да кажа на някой какво мисля да направя.

– Какво мислиш да направиш, или какво ще направиш?

– Каква е разликата?

– Ако ми кажеш какво мислиш да правиш, – вече го гледах уверено, а и се чувствах така – значи ме питаш дали да го направиш. Ако ми кажеш какво ще направиш, значи вече си решил и само ме уведомяваш.

– Разбрах. – Отвърна Боян. – Мисля да вляза с букет рози в час по немски и да ѝ се извиня пред всички.

Гледах го. В този момент усетих, че се получава това, което ми беше необходимо. Да направя онзи контакт с него, който да ми позволи да го поведа, да го консултирам и насочвам към вземането на правилни решения. Поне така си мислех. Лъжех се естествено. Нито той, нито аз имахме нужда от такъв тип отношения, но това го разбрах много по- късно.

– Ми според мен ще направиш страшна глупост. Освен, че ще те отреже пред целия клас, всичките ти съученици ще те помислят за глупак.

Погледа на Боян се закова в моя. Присви очи, направи пауза. Стана и преди да излезе каза тихо:

– Обърках се. Казах ти какво ще направя, а не какво мисля да направя.

Този път не тръшна вратата. Остави я отворена. Знаех, че ще се върне. Усещах, че ще се върне, но се излъгах. Не дойде. Всъшност дойде след пет дни. Влезе, както обичайно, седна на канапето и ме зяпна сериозно. Очаквах да разкаже за провала си и да иска от мен да го успокоявам и слушам емпатийно колко страда и всичките пубертетски глупости.

– Кажи, какво има?

Продължи да ме гледа сериозно няколко секунди, след което изведнъж се ухили, изправи се със свити юмруци и извика:

– Йес !!! Получи се !!! – Подскочих от стола си. Стреснах се.

– Кое се е получило?

– Абе ти малоумен ли си? – Вече се смееше. – Онова, с Яна и с букета, и с класа. Дето ти казах, че ще го направя. Влязох в час по немски след учителката, паднах на колене пред Яна с букета в ръце и пред всички я помолих да ми прости. И знаеш ли какво направи тя? Гледаше ме със видимо задоволство, беше в еуфория и не я криеше. Знаеш ли ? – Не дочака да го попитам, а продължи направо. – Разплака се, прегърна ме и каза, че това е най-милото нещо, което някой е правил за нея и че ми прощава.

Седна на канапето и с присвити очи ми заяви:

– Добре, че не те послушах.

Нямаше какво да кажа. Мълчах и го гледах, и се радвах, и се чудех едновременно :

– Защо, след като си знаел какво ще направиш, дойде да ме питаш?

Боян, като че ли прочете мислите ми и им отговори:

– Не дойдох да те питам дали да вляза с букета. Щях да го направя така или иначе. Просто исках да ми дадеш кураж да го направя. Ти обаче ме подцени. Сега нещо можеш ли да кажеш?

Гледах го. Не бързах да кажа каквото и да е. Опитах да се поставя на неговото място и да видя ситуацията през неговите очи.

– И знаеш ли какво си мисля? – извади ме Боян от моите си мисли. – Мисля си, че ти, ако беше на моето място, щеше да постъпиш по същия начин.

Беше прав, много прав. Да, щях да постъпя по същия начин.

– Бояне, – гледах го изпитателно – Може би щях да постъпя по същия начин, но нямаше да питам никой преди това дали да го направя.

Боян започна да се смее. Смееше се искрено, на глас. Гледаше се и се смееше.

– Ми естествено, че нямаше да питаш. Първо не е имало кого, второ – и аз не те питах. Казах ти какво ще направя. А сега ми е супер. Страшно ми е готино. Хем, че го направих, хем, че не те послушах.

– Добре де, защо дойде тогава? Ти явно си правиш каквото решиш и не е нужно да ти казва някой какво и как да го правиш.

Боян стана сериозен. Изправи се, погледна ме и преди да излезе каза:

– Не знам.

И аз не знаех. Не знаех как, но се получи. Боян започна да идва при мен. Два, три пъти седмично. Постепенно разбрах и за чичо му, и за майка му, и за баща му, който отсъстваше от живота им. Повече не си позволявах да му казвам какво да прави.

Той правеше това, което си е наумил, а с мен говореше за това, което мисли да направи и за това как се чувства. По неговия начин – „ Супер тъпо ми е днес“, „Страшно ми е кеф“, „Избеснел съм мега яко“…

В края на дванайсти клас, на изпращането на абитуриентите, Боян влезе в кабинета ми. По същият начин, без да чука. Седна на канапето – по същият начин, с ръце зад врата и кръстосани крака. Беше възмъжал, раменете му бяха наедрели, ръцете му бяха огромни, изпълваше цялата стая. Очите му бяха…, бяха различни. Гледаше по различен начин. Не мога да го опиша, по скоро усещах разликата. Мълчеше и се усмихваше. Знаех, че е дошъл да си кажем довиждане. Гледах го и ми беше приятно. Имах усещането за нещо завършено и хубаво. Усмихнах му се и го попитах:

– Е, успях ли?

– Какво дали си успял? – Боян се усмихваше от канапето.

– Успях ли да те направя … СЪЩИЯ ИЗРОД КАТО МЕНЕ.

Боян стана сериозен наведе се към мен и ми каза тихо.

– Вече не ми е важно това . – Очите му се взираха в моите. – Важно ми е да съм като … СЕБЕ СИ.

Калин Гайтанджиев,

Психолог/Семеен консултант

Изкуството да казваш НЕ

  • Трудно ли ви е да определите личните си граници?
  • Тревожите ли се да не нараните или обидите близките си хора?
  • Тревожите ли се да не станете непопулярен, ако кажете „НЕ!“?


„Изкуството да казваш НЕ“ е популярна книга на Йеспер Юл, преведена и на български език, а „Изкуството да казваме „НЕ!“ с чиста съвест“ е честа тема на лекциите и вдъхновяващите семинари, представяни по света от неговата организация ФемилиЛаб, чиито ценности са равно достойнство, автентичност, интегритет и лична отговорност. ФемилиЛаб функционира като „лаборатория“, в която професионалисти, родители и деца работят заедно, за да намерят нови начини да трансформират емоционалната любов и отдаденост в любящо поведение. За постигането на всичко това от ключово значение е способността ни да казваме „Не!“. Защото без „Не!“ не може да има истинска връзка и близост.

На този семинар:

  • ще изследваме в дълбочина причините защо ни е толкова трудно да кажем Не! на децата си или на партньора си, както и на какво наистина е необходимо да кажем Не! – на връзката и брака ни или на собствената си роля на добри момичета или момчета, която сме възприели;
  • ще изследваме исторически обусловените роли на мъжа и жената и тяхното влияние върху способността ни да бъдем автентични днес;
  • ще разгледаме какво представлява личния интегритет и колко е важно умението ни да казваме „Не!“, за да можем да го изградим, както и да развием себеуважение – у нас и у децата си;
  • ще разгледаме какво представлява личния език, чрез който можем да демонстрираме на другите кои сме ние;

Водещи:

Калин Гайтанджиев – Сертифициран водещ на вдъхновяващи семинари от международната организация на Йеспер Юл FamilyLab International, семеен консултант и училищен психолог

Борис Колев, Сертифициран водещ на вдъхновяващи семинари от международната организация на Йеспер Юл FamilyLab International, председател на УС на фондация Бащинство – лицензиран представител за организиране на семинарите на ФемилиЛаб в България

Дата: 02.02.2019 г.

Място: гр. София, ул.Шандор Петьофи 23

Час: 9:00 – 13:00 ч.

Цени: 80 лева за 1 участник, 120 лева за двойка

Промоция при ранно записване: до 21.01.2019 г. – 60 лева за 1 участник, 100 лева за двойка.


Заплащане:

  • IBAN: BG83RZBB91551002326641
  • Банка: Райфайзенбанк
  • Титуляр на сметка: Фондация Бащинство
  • Основание: такса участие семинар и две имена

Забележка: Броят на участниците е ограничен. Регистрирането за семинара приключва при запълване на бройката.


Как да помогнем на детето си да бъде щастливо в училище?

ФЕМИЛИЛАБ БЪЛГАРИЯ – ЧАСТ ОТ МЕЖДУНАРОДНАТА АСОЦИАЦИЯ ФЕМИЛИЛАБ НА ДАТСКИЯ СЕМЕЕН ПСИХОТЕРАПЕВТ И АВТОР ЙЕСПЕР ЮЛ

организира семинар на тема:

“КАК ДА ПОМОГНЕМ НА ДЕТЕТО СИ ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВО В УЧИЛИЩЕ”

– Искам детето ми да е щастливо !!! – изстреля майката срещу мен и отново зае отбранителна позиция. Напомняше ми някого. Не визуално, а с чувството, което предизвика. Познато чувство, смесица от чувства. Чувствах се едновременно: ядосан, безпомощен и силно разтревожен.

  • Кога смятате, че детето ви е щастливо ?

Замисли се. Мисли дълго.

  • Когато прави това, което му се прави и получава това, което иска.

Тогава се сетих. Беше прозрение. Изведнъж на мястото на майката се появи детето. Първокласник, когото наблюдавах по препоръка на учителя.  Стоеше по същия начин като нея. Свит в стола до прозореца по време на час, а в междучасията заставаше до вратата и също като майка си предизвикваше същата палитра от емоции у мен – яд, безпомощност и тревога. Не общуваше с останалите деца, а и те го отбягваха.

  • Можете ли да си спомните как реагира пред вас, когато не получава това, което иска ?

Лицето и се напрегна, отне и доста време, прекалено много време. Накрая заяви:

  • А да !!! Сетих се !!! Един път на вилата, на Коледа му забраних да се мокри с градинския маркуч. Налагаше се  да  го направя. Навън беше минус 2 градуса. Беше нещастен. Личеше му, а и го каза.
  • А може ли да си спомните кога според вас последно се е чувствал щастлив?

Не и отне никакво време. Отговори веднага.

  • Вчера. Дойде на училище с желание, беше щастлив.
  • Някаква конкретна причина за това има ли ?
  • Да ,разрешихме му да си вземе новия таблет. – Вече я съжалявах. Без да изпитвам гняв. Тя не беше виновна. Да, беше отговорна за това, което се случва, но просто не знаеше, не предполагаше, че всъщност хлапакът изкара целия ден заровен в таблета. Останалите деца от класа бързо изгубиха интерес, още повече, че той не позволи на нито едно от тях да разгледа таблета отблизо. В края на деня синът й опакова таблета в найлонов плик, залепи го с тиксо, а отгоре сложи бележка с надпис „Опасна бомба”. Остави го на чина си и зачака. Никой от класът не прояви интерес.

Калин Гайтанджиев


Щастливи ли са децата ни? Къде е заровен ключът за тяхното щастие? Как влияем върху тяхното усещане за щастие? Доколко им пречим и до колко им помагаме? Какво пропускаме да им дадем и какво даваме в повече?

Както майката от случая, така и повечето от нас имаме представа (по- скоро бегла и грешна) за това кога децата ни са щастливи.
Страшното идва, когато детето трябва да пусне ръката ни и да започне да се справя само. След еуфорията от първия учебен ден идва вторият. С него бавно се прокрадват страховете ни. Някои от нас се справят успешно с тях. При други страхът започва да заема все по- голяма част от същността ни и задейства защитни механизми. „Опакованите деца” – термин, използван от Йеспер Юл е един от механизмите. Стремейки се на всяка цена да предпазим детето от „Нещастието”, го „опаковаме” в щастие.   Тази опаковка му пречи да види, чуе и почувства другите. Да взаимодейства с тях, да изгражда взаимоотношения, базирани на истинските нужди.

„Компетентност във взаимоотношенията”  

е ключово, базисно понятие,  въведено отново от Йеспер Юл, свързано с набор от умения, които помагат на децата ни да се справят и да бъдат освободени от „ опаковката”, в която ние самите ги слагаме, а на нас – да видим детето каквото е и да адаптираме поведението си спрямо това, без същевременно да се отказваме от  нашето лидерство като родители и учители.

На този семинар ще ви помогнем да изградите умението да:

  • Виждате детето си в цялата палитра от взаимоотношения извън семейството.
  • Изграждате качествен диалог с детето.
  • Моделираме училищната среда именно през взаимоотношенията, които ученикът подържа и с останалите ученици, и с учителите, и с нас като родители.
  • Ще наблегнем на училищния  контекст защото считаме, че училището, освен място, в което се усвояват знания, е и място, в което децата се учат да бъдат „Компетентни” и „Щастливи”

Водещи:

  • Калин Гайтанджиев – Сертифициран водещ на вдъхновяващи семинари от международната организация на Йеспер Юл FamilyLab International, семеен консултант и училищен психолог
  • Борис Колев, Сертифициран водещ на вдъхновяващи семинари от международната организация на Йеспер Юл FamilyLab International, председател на УС на фондация Бащинство – лицензиран представител за организиране на семинарите на Асоциация ФемилиЛаб в България

Дата: 01.12.2018 г.

Място: гр. София, ул.Шандор Петьофи 23

Час: 9:00 – 13:00 ч.

Цени: 80 лева за 1 участник, 120 лева за двойка

Промоция при ранно записване до 21.11.2018 г. – 60 лева за 1 участник, 100 лева за двойка.

 


Регистрацията за това събитие приключи.

Може да следите Facebook страницата Йеспер Юл България и уебсайта ни за нови подобни събития в бъдеще.


 

Заплащане:

  • IBAN: BG83RZBB91551002326641
  • Банка: Райфайзенбанк
  • Титуляр на сметка: Фондация Бащинство
  • Основание: такса участие семинар и две имена

Забележка: Броят на участниците е ограничен. Регистрирането за семинара приключва при запълване на бройката.

Как да накараме детето да намрази училището завинаги?

Методически указания за родители

    1. Превърнете воденето на училище в нещо средно между „траурна церемония” и „жертвоприношение на инките”.Трябва да е трудно, много трудно и мъчително. Трябва да страдате видимо и чуваемо. Обличайте го, докато още спи, като не е добре да спирате да му намилате, че заради него закъснявате за работа за пореден път. Влачете го до училище  без да спирате да намилате. Най-добре е да не му давате да се оплаква. За Целта използвайте нещо, с което да му запушите устата. Например филия с кашкавал, която трябва да яде на бегом, докато го влачите  към училище. Ако сте привърженик на здравословния начин на живот, ползвайте банан. Ако откаже, му го тъпчете в устата.
    2. Непрекъснато му повтаряйте и втълпявайте, че не се справя и че не сте доволни от него. Най-добре е да го правите двама, или трима. С партньора си, с някоя баба или дядо. Може да включите и някой приятел – значим за вас и семейството ви.
    3. Убедете, го, че никога не допуска грешки. Дори таблицата за умножение може да я интерпретира както си иска и 7 по 8 да е 32, защото, освен него, други хора на света няма и чуждото мнение (освен вашето) е вредно като радиацията.
    4. Коалирайте се с учителите. В никакъв случай не допускайте детето ви да има собствено мнение за това, което се случва в училище. Следвайте директивата: „Пред даскал и лекар се стои прав, със сведен поглед и каскет в ръцете!”
    5. Непрекъснато подронвайте авторитета на учителите. Убедете хлапака, че те са там, за да причиняват неумолимо страдания на него и останалите деца. Че е селянин, щом е станал даскал, защото друго от него не може да стане, че хора, които днес не могат да изкарат едни 300 евро, са получовеци.
    6. Не забравяйте: Вие сте „ Пътят, истината и живота”. С повод и без повод му припомняйте как сте се справяли вие навремето. Как никога не сте ходили неподготвени, какъв пример сте били за останалите, и как винаги сте били награждавани за:
      най-добър успех, за най-чисти нокти, за спортни постижения, за най-красива рисунка и за най-добре рецитирано стихотворение.
    7. Съдействайте му безусловно, когато му е трудно, с положителни примери от рода на: “И аз бях много тъп по математика”, “Пълният член е безсмислен, никога не съм го ползвал, то и така всичко ми се разбира” и “Измина още един ден, в който не ми се наложи да ползвам тригонометричните функции”.
    8. Приемете, че учителите винаги правят най-правилните констатации. Когато учителят ви каже: „Той не е глупав, но го мързи (това е запазената реплика на 90 процента от учителите и с нея започват повечето разговори между учител и родител), веднага превърнете дома си в „Трудово-поправителен лагер”. Вярвайте сляпо в директивата, че изрази като „липса на мотивация” важат само за футболните отбори. Щом учителят е казал, че „го мързи”, значи го мързи.
    9. Никога не взимайте сериозно насоките на учителите. Когато класният ви каже: „Бих искал да се старае повече”, веднага се конфронтирайте с него и го убедете, че то вкъщи винаги прави всичко, на 150 процента, точно на секундата и че проблемът е в „неговия телевизор”. После подробно разкажете на хлапака какво и как сте обяснили на „Оня”.
    10. Превърнете писането на домашни в нещо средно между „средновековно мъчение” и „атаката на Берлин”.  Подготвяйте дълго процеса, без да давате възможност на детето да планира кога и как. Не се съобразявайте с физическото и емоционалното му състояние. Убедете себе си и околните, че домашната работа е „обща” и че онова малкото никога не може да се справи само. Използвайте реплики от рода на: „Пишеш кракацили” и „Четеш като олигофрен”. Допълнете казаното с действие. Например му завирайте тетрадката в лицето, крещейки „Можеш ли да си разчетеш, щото аз не!!!” Стойте над него и повтаряйте „ Седем по осем, седем по осем, седем по осем !!!”. Когато ви отговори напук, че е 69, му шибнете един шамар, щото ви провокира.
    11. Страдайте горчиво и искрено, когато не се справя с домашните. Най-добре е да соматизирате. Например да получите сърдечен пристъп, или такъв на мигрена, или да ви дойде цикълът от притеснение. Убедете го, че за това е виновно единствено и само то. Още по убедителни ще сте, ако намерите някой да ви съдейства- партньор, баба или комшия. Да подплати с изречения от рода на „Виж какво причиняваш на майка си/баща си с твоя мързел”.
    12. Изобщо не се интересувайте от това дали има нещо за учене. Превърнете хлапето в партньор или приятел. Съчувствайте му и го научете на всички „иширети” , които вие сте правили едно време. Например да преписва домашните в междучасието от Ицко, щото е балък и го е написал вкъщи. Въведете разплащателно -мотивационна система. За  тройка 5 лв, за четворка 15лв, за петица-25лв, за шестица-50лв.
    13. Никога не се интересувайте от това как се чувства. Чувствата са за джендърите. Свеждайте комуникацията единствено и само до дейностите, извършени от него през деня. „Какво яде?”, „Какво учихте?” и „ Написа ли си домашните ?”. Ако го видите, че се е нацупило, или го е яд, или се радва, веднага му кажете, че се лигави, или че ви е писнало от еуфориите му.
    14. Индентифицирайте се напълно с неговите чувства. Превърнете неговото страдание във ваше, изживявайте неговите успехи все едно вие сте учили четири нощи за класното по литература. И задължително използвайте множествено число, когато говорите за него. Например: „Много ни е трудна тая математика”, „Днес ни беше лошо, затова не отидохме на училище.”
    15. Коалирайте се с хлапето СРЕЩУ някой, който по презумпция би трябвало да е значим за него. Например срещу баща му/майка му. Най-лесно ще ви е, ако сте разведени. Убеждавайте го, че той/ тя, са „чисто луди”, че не искате да е неграмотник като него/нея, че вредите от контакта с него/нея са видими и че сегашното ви състояние- емоционално, финансово ,или каквото и да е друго, се дължи само и единствено на „оня изрод”. По-трудно става, когато не сте разведени, но пък е много по-полезно и по-работещо, ако сте решили да съсипете живота на човечето.
    16. Коалирайте се с някой възрастен (най-добре отново да е партньорът ви). Никога не се намесвайте, когато той/тя имат работа с хлапето. Дори да ви присвива корема, когато виждате как той/тя успешно докарват до истерични пристъпи малчугана, го подкрепяйте и вземайте неговата страна незабавно. После се опитайте да наместите нещата с послание от рода на :„Той/тя  го прави, защото държи на теб и иска да си грамотен и защото те обича, а аз го подкрепям.”
    17. Винаги саботирайте методите на другия значим възрастен за детето. Най-добре е да го правите пред самото дете. Бъдете убедени, че само вие знаете как да го научите да си пише домашните, да прави коремното, да се справи в ситуация.
    18. Ангажирайте се пряко в социалните му отношения с децата от класа. Направете подробен списък и указания с кого може да играе и с кого не. Забраните трябва да са добре мотивирани и най-категорични. Бъдете убедени, че детето ви никога няма да може да подбере правилно приятелите си и средата и вярвайте сляпо в това, че ако не сте вие да „контролирате” процеса, от него ще стане същия пропадналяк като оня, нищо че оня има гадже или е харесван от останалите.
    19. Убедете хлапака, че родителите на останалите деца от класа са „дъното на тинята”. Накарайте го да вярва в това, че ако не карат Мерцедес, значи са умиращи от глад утрепки, или в това, че ако карат Мерцедес, на сто процента са престъпници.
    20. Задължително го запишете на няколко (поне осем) извънкласни дейности. Така ще можете да се фукате пред приятелите си колко добър и отговорен родител сте. Трябва да звучи по следния начин: „Ние (задължително в множествено число) ходим на: карате, рисуване, плуване, йога, пиано, китара, курс по емоционални компетенции, театрално майсторство, езда. Така не ни остава време за глупости.” Нормирайте му поне 12 часов плътен „Работен ден”. Освен че ще е смазано от умора, усещането, че сте му „личен шофьор”, а не родителя, от чиято подкрепа и безусловна обич има нужда,  ще се пренесе в училище, където то ще се чувства „щастливо” и „значимо”, „отпочинало” и „свежо”.

За хората, четящи „Методическите указания”, естествено възниква въпросът: „Откъде пишещият ги е толкова компетентен по темата?”

Отговарям на секундата. Първо, част от методическите указания бяха прилагани по отношение на мен от моите родители. Дотолкова ги приех за нормални , че сега, когато съм баща съм на четири деца, към всяко едно от тях, по някакъв начин прилагах и следвах някое от указанията. Каквото пропусках, го правеше съпругата ми. В един момент не само видях, че нещо не се получава, но започнах да забелязвам, че нещата не вървят  добре не само за децата, но и за нас – големите  като партньори.

С друга част от „Методиката” се сблъсках и сблъсквам всеки ден в практиката си на психолог/семеен консултант.Сами забелязвате, че „Указанията” са противоречиви и са в двете крайности,  в които родителите са склонни да изпадат. Естествено възниква въпросът „А какво да направим?”. Отговорът е прост за изписване и доста труден за прилагане и се състои в две думи:

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ и ВЗАИМООТНОШЕНИЕ.

Начинът, по който си взаимодействаме с партньора или с учителя, се усвоява интуитивно от детето, след което то го копира и прилага, като взаимодейства по същия начин с връстниците си, с учителите, или с нас самите. Да де, начинът е същия, но понеже го прави то, а не ние, по неговия начин обикновено сме склонни да не виждаме себе си и това, което ние сме заложили като  поведение у  детето, а да го обвиняваме, че прави точно обратното на това, което искаме, или ни се струва редно.

Истината за мен е в представката , с която започва думата СЪДЕЙСТВИЕ. Ако преди корена- действие, сложите представка „СЪ”, се получава СЪДЕЙСТВИЕ. Децата имат нужда не само от съдействието ни спрямо тях, а и от съдействието, което им показваме, когато си взаимодействаме с най- близкия ни човек- партньора ни, или с учителя.  И не си мислете, че конфронтацията и конфликтът задължително са обратното на СЪДЕЙСТВИЕ. Важен, изключително важен е начинът, по който ги водим и по който излизаме от тях. Дали  по време на конфликтната ситуация сме успели да опазим достойнството – нашето и на човека отсреща, и дали след края сме намерили решение, което задоволява и трите страни. Казвам трите, защото в повечето случаи конфликтите, и между партньорите, и между учителите, пряко касаят децата.

Другата думичка с еднакъв корен и различна представка е ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ. Това го можем „ПИРФЕКТНО”. Обикновено детето постъпва в първи клас  в период, който съвпада с една от кризите в брака ни. Дотогава сме усвоили „висшия пилотаж”  в противодействието. Противодействаме успешно на всичко и на всеки.  Част от родителите  са толкова обсебени да го правят (с цел да предпазят   детето), че на един от семинарите, които организираме, една майка на бъдещ първокласник  директно повдигна въпроса с думите: „ Ние сме тук, за да се научим от вас КАК ДА ПРОТИВОДЕЙСТВАМЕ НА УЧИЛИЩНАТА СИСТЕМА”

Йеспер Юл казва, че нашите взаимоотношения с децата ни често съживяват онова, което ние в професията понякога наричаме „вътрешното дете”, а ние всички пренасяме най-малко едно от тези вътрешни деца с нас в живота си на възрастни. Именно с това вътрешно дете е и най-важното взаимодействие и най-важното взаимоотношение, които да изградим. Всъщност, от него трябва да започнем. Отново ще цитирам Йеспер Юл: „Всеки път, когато имате конфликт с Вашето дете или се чувствате отчаяни и безпомощни, това е възможност да направите за вътрешното си дете онова, което Вашите родители не са успели да му осигурят. Толкова е логично, че е почти поетично!” Един мой близък (мъдър човек и добър и отговорен баща) ми сподели веднъж: „Една конфликтна ситуация с шестгодишния ми син ме беше докарала буквално до пълно отчаяние. В невъзможността си да се справя, си припомних какво правеше майка ми с мен в подобни ситуации. Заключваше ме в банята и гасеше лампата. Хванах сина си и го помъкнах натам. По пътя се спрях и си спомних как се чувствах аз като малък. И се отказах. Чувството, което си припомних, беше толкова силно, че аз оставих сина си, седнах на пода, хванах главата си с ръце, а в очите ми нахлуха сълзи. Тогава синът ми се приближи плахо до мен и ме прегърна. Нямаше нужда от думи.”

Просто е !!! Спомнете си НЕ какво са правили с вас, докато вие сте били деца, а как ТОВА ВИ Е КАРАЛО ДА СЕ ЧУВСТВАТЕ.

Сложно е !!! Повечето от нас сме забравили „лошото чувство” от някои действия на  нашите родители, но отлично помним самите  действия.

Другото, което можем да направим, е да изградим умението да можем да погледнем ситуацията през очите на детето. Това обаче е още по-трудно.

А най-трудно се оказва това, което пък е най-полезно и безболезнено.

Да потърсим помощ. И е най-трудно, защото не осъзнаваме нуждата от нея. Децата ни обаче я осъзнават. Осъзнават, че ВИЕ сте хората, на които трябва да се помогне.

МОЛЯ, СЪДЕЙСТВАЙТЕ ИМ!!!

Калин Гайтанджиев

Психолог / Семеен консултант

Родителското лидерство

Йеспер Юл

КАК ИЗГЛЕЖДА БЪДЕЩЕТО МУ ОТ ИСТОРИЧЕСКА ГЛЕДНА ТОЧКА?

* Заглавието на английски език на това есе, с което то спечели значителна популярност, е “Leader of the Pack”.

УВОД

Откакто започна разпадът на западното нуклеарно семейство пред 1970-те,  за което решителна роля изиграха антиавторитарното движение и борбата за равенство на жените, концепцията за родителско лидерство изпадна в някаква криза на идентичността. Както винаги в подобни ситуации, кризата включваше едновременно страдание и възможности за растеж и промяна.

Вън от съмнение е, че съпротивата срещу авторитарния стил на лидерство от страна на президенти, правителства, учители, бюрократи, родители и т.н. беше необходима и имаше силен положителен ефект върху обществата и отделните граждани, но, преди всичко, тя освети цялостната концепция за властта и постави под въпросителна нейната вътрешна логика. Предвид че движението беше политически мотивирано, то повдигна много въпроси и доведе до дълбока несигурност, когато достигна до възрастни, чиито роли не бяха основно политически, а доминирани от психологически и екзистенциални феномени, като учители и родители, които носеха отговорността за здравословното развитие на децата и младежите. През 1980-те и 90-те стана ясно, че политическата алтернатива на автокрацията – демокрацията – макар и да бе конструктивен набор от ценности, беше недостатъчна да осигури на властимащите нови и по-добри насоки, ценности и поведение.

Това, което се случи, беше, че общественият дебат, както и по-личните размисли на възрастните, бяха вкарани в затвора на поляризираната терминология, където авторитарното е едната крайност, а Liaises –faire или „свободата” другата. Някъде по средата се предполагаше, че ние ще открием „демократичното”. Истината е, че нищо в този континуум не служи на основополагащите нужди за близост, лично и социално развитие на възрастните и децата, което означава, че ние трябваше да мислим нестандартно, за да формулираме истинска алтернатива. Ние трябваше да променим перспективата си и изградим нова парадигма.

През последните тридесет години ценностите и същността на тази парадигма започнаха да стават все по-ясни, благодарение на милиони родители и педагози, които посвещаваха живота и работата си на откриването на по-добри начини как децата и възрастните да съществуват и работят заедно. Децата и тяхната вербална, както и поведенческа обратна връзка, дадоха своя неоценим принос. Като паралелен процес, особено неврологията, фамилната терапия и новата психология на развитието, достигнаха до важни открития, които доказано прибавиха безценни факти и гледни точки.

Аз имах привилегията да бъда част от тази промяна като баща, професионалист и дядо и, макар процесът на промяна да е едва започнал, настоящото есе е моят опит да формулирам няколко изводи и насоки, които се надявам да послужат като вдъхновение за опитните, както и за новопристигналите в областта на родителското лидерство.

Ще се разочаровате, ако се надявате да намерите метод в следващите страници. Когато се касае за близки човешки взаимоотношения, универсална рецепта не съществува и онези, които твърдят обратното, са обикновено повече хора на маркетинга, отколкото хора на практиката или такива, изграждащи взаимоотношения. Нито един модел или метод ще може някога да замести моралния консенсус, доминирал преди нашето мислене, и да ни осигури подобно чувство на безопасност и сигурност.

Но – в края на краищата всичко си зависи от Вас! Ние всички живеем в свят, където не само е възможно да правим лични избори, но това вече е необходимост! Свободата на избор роди личната отговорност и аз храня надеждата, че Вие ще знаете малко повече за себе си, след като прочетете следващите страници.

1. ДЕЦАТА СЕ НУЖДАЯТ ОТ ЛИДЕРСТВОТО НА ВЪЗРАСТНИТЕ

Откъде знаем това? Знаем го от опита, показващ, че децата, растящи в семейства, в които лидерството на възрастните отсъства или е недостатъчно, се развиват незадоволително. Изглежда, че има две причини за това. Едната е, че макар и децата да са пределно наясно с техните желания и какво точно искат, те не могат да осъзнаят своите основни нужди. Другата е, че адаптирането към която и да е култура – в общество или в семейство – изисква квалифицирано ръководство. С други думи: децата се раждат с много мъдрост, но без практически житейски опит, способност за виждане на общата картина и умение да си представят бъдещето и това именно са компетентностите, които те имат нужда да получат от възрастните.

Ключово е да се осъзнае, че има съществена разлика между лидерство и образование или възпитание, въпреки че двете постоянно се бъркат, и дори са станали синоними в ежедневния език.

За да отглеждате или обучавате деца, е необходимо да поемете лидерство. Ако възрастният е неспособен или не желае да го направи, или го упражнява по деструктивни начини, няма да постигне успех в смисъл, че нито ще постигне своите цели, нито детето ще може да се развие и разгърне като личност.

Най-точното заглавие на тази част би било: За да изградите процъфтяващо и здраво взаимоотношение между възрастни и деца, възрастният трябва да поеме лидерството.

Работил съм като семеен консултант и фамилен терапевт четиридесет години и само в последните двадесет се сблъсках с растящия брой родители от всички нива на обществото, които се оплакваха от проблеми като спане, хранене, ставане сутрин и подготвяне за излизане и т.н. Тези неща не са „проблемни” като такива, но фактът, че толкова много родители и деца се борят с тях, е ясен знак за недостатъчно лидерство. Това не означава, че лидерството на родителите е било по-добро преди, в смисъл да е служило на благополучието и здравословното развитие на децата, но то беше по-ясно и последователно и това само по себе си създаваше по-малко открити конфликти. Настоящата нужда от ясно и последователно родителско лидерство често звучи като че ли днешните родители случайно са натиснали грешния бутон и само трябва да натиснат другия. Както може би знаете, това не е толкова просто.

Историята на лидерството в семейството, както и в компаниите, определя взаимоотношението между лидера и ръководените като „отношение субект – обект” – с детето или работника като обект. Това, което сега знаем, е, че взаимоотношенията субект-субект[1] работят по-добре и за двете страни и правят взаимоотношението по-градивно, повече основано на взаимност и по-плодородно, което дава благоприятен резултат, измерен в щастие, здраве и продуктивност.

Това осъзнаване отвори вратата към една нова парадигма, където „равното достойнство” определя качеството на взаимоотношението между мъжа и жената, както и между възрастния и детето.[2] Това ни дава възможността да дефинираме идеалното лидерство на възрастния като: проактивно, емпатично, гъвкаво, базирано на диалога и деликатно.

Да бъдеш проактивен означава да можеш да действаш според твоите собствени ценности и цели, вместо просто да реагираш на това, което детето прави или казва. Да бъдеш емпатичен е умението да чувстваш съществуването на другия човек. Да си гъвкав означава да можеш и да искаш да взимаш предвид промените и развитието на детето, както и своите собствени, като противовес на това да бъдеш „последователен”.  Да бъдеш деликатен и базиран на диалога означава да приемаш исканията, нуждите, мислите, идеите и емоциите на детето сериозно, дори и те да бъдат противоположни на твоите собствени.

Най-важното самостоятелно качество на съвременното лидерство на възрастния е личният авторитет, за който ще говоря повече в следващата част.

Общата идея на семейството е, че всеки член трябва да има колкото е възможно повече от това, от което се нуждае за оптималното качество на своя живот и колкото се може по-малко от това, което не е добре за него. Да поемете лидерство, основано на равно достойнство в семейството, означава да се уверите, че е налице относително равновесие между нуждите на семейството, като цяло, и нуждите на всеки отделен негов член.

Личен авторитет

Само преди едно поколение авторитетът на възрастните се основаваше на тяхната свобода да използват и злоупотребяват с почти неограничена власт и на техните социални роли на майки, бащи, учители, полицаи и т.н. У децата това по-често създаваше страх и несигурност, отколкото доверие и уважение. Страхът се поддържаше чрез употребата (или злоупотребата) на сила под формата на заплахи, вербално или физическо насилие и „разпределение под условие” на многото различни символи на любов.

Някои родители и учители – често описвани от децата като „строги, но справедливи”, си спечелваха истинско уважение от техните деца и ученици, което се дължеше отчасти на обстоятелството, че повечето авторитети бяха груби и несправедливи и упражняваха своята власт произволно и само в зависимост от собствените им нужди. Такива бяха порядките на времето и това нямаше нищо общо с липсата на любов. Това беше начинът, по който любовта се демонстрираше в голяма част от семействата и начинът, по който професионализмът се практикуваше в институциите.

През седемдесетте и осемдесетте се случиха две важни неща, които промениха тези стари шаблони и правила завинаги. Едното беше антиавторитарното движение, което също така накара възрастните да поставят въпроса за техните роли по отношение на децата, а другото беше решителността на жените да се освободят от техните традиционни роли и да поемат съдбата и щастието си в собствените си ръце. И двете извадиха на показ употребата и злоупотребата с власт и потискането на по-слабия по такива безмилостни начини, че това просто не можеше да продължи без реакция.

Когато се роди дете, то идва на този свят необременено от социалната и политическа история на своите родители и предци и е изцяло готово и жадно да сътвори бъдещето. То не поставя под съмнение собственото си съществуване, нито правото си на такова. Смяната на фокуса в педагогическата работа с деца в предучилищна възраст се случи много бързо и индивидуалното развитие замени адаптацията като цел – най-малко на теория. Училищата (особено в Скандинавските държави) стартираха един много по-бавен процес на промяна от автокрация към демокрация. Тогава за пръв път на човешките същества им бе дадена стойност като личности и това, разбира се, направи всички познати стилове на лидерство възможни. В действителност празнината беше толкова забележима, че много експерти започнаха да пишат за „Смъртта на семейството”, „Хаосът в училищата” и други подобни страховити сценарии. Носталгията започна да прави зле замаскирани препратки към „Добрите стари времена” – когато жените и децата са били „виждани, но не и чувани”.

Така че – да – лидерството на възрастните никога няма да е същото, но тъй като все още от него има нужда, за нас е по-добре да продължим да търсим формите, в които да го претворим отново по начин, при който лидерите не нарушават личния интегритет на онези, които те водят, като същевременно защитават и своя собствен личен интегритет. Това е огромното предизвикателство, с което днешните родители и учители се сблъскват, и именно те са истинските пионери, които трябва да бъдат аплодирани всеки ден за това, че са се хванали на хорото и са се посветили на този процес. Накрая техните усилия и опит могат окончателно да изравнят бързината на психологическото развитие на човечеството със скоростта на технологичното и икономическото му развитие.

Най-важният фактор за тази промяна е личният авторитет, който е единственият траен заместител на историческия авторитет, основан на ролите. Личният авторитет е базиран на нашето самочувствие, себепознание, себеуважение, самоувереност и на нашата способност да се отнасяме сериозно към нашите лични ценности и граници, без да попадаме в капана на тщеславието. И след това: нашата способност да приемаме другите хора сериозно и да се отнасяме към тях с емпатия и уважение.

Защо толкова много от нас намират това за трудно? Вярвам, че това се дължи на три причини: Едната е, че повечето от нас сме били възпитавани в адаптивност и конформизъм, и по този начин сме забравили за своята индивидуалност, а другата е – особено при жените – страха да не бъдат етикетирани като егоцентрични и обсебени от себе си. Третата е острата липса на истински ролеви модели от плът и кръв. Повечето от нас не сме били отгледани и възпитавани от родители и учители, които са били искрено заинтересовани от това кои сме, така че никога не сме се открили.

Това означава, че ние оставаме изправени пред предизвикателството да живеем и пропагандираме качества, които не са били ценени нито в собствените ни семейства по произход, нито в училищата, които сме посещавали.

Добрата новина е, че това е възможно и ще подобри качеството на нашето собствено съществуване, на работата ни и на нашите лични взаимоотношения. Всичко можем да научим заедно и от нашите деца – ако поискаме и решим да го сторим! Според стария начин на мислене, това ще доведе до загуба на уважение от нашите деца и ученици, но в действителност това създава респект – и то много по-дълбок вид респект, какъвто никога не сме имали. Вие също така може и да няма как да взимате толкова много решения „от позиция на силата” както преди, но ще имате много повече влияние и въздействие.

Предприемането на тази стъпка причинява тревожност и страх, защото губим релсите, по които сме свикнали да се движим за сигурност и за да бъдем ценни и това извиква на сцената сестрата-близнак на личния авторитет, която е личната отговорност.

Лична отговорност

Личната отговорност произтича от осъзнаването, че аз съм отговорен за моите действия и избори, за начина, по който съм избрал да живея и да се грижа за моето семейство и да отглеждам децата си. Моите сестри, майка ми или тъщата може да се опитват да ми влияят или дори да ме учат кое е правилно и грешно, но в края на краищата те няма да поемат и дори да споделят отговорността за моите избори. Аз трябва да направя това сам и при малко повечко късмет мога да го споделя с моя партньор.

Моля да обърнете внимание, че говоря за отговорност, а не за вина. Ние всички сме съотговорни за действията на нашите най-близки и скъпи хора. Това е въплътено в природата на близките взаимоотношения. Ние не сме виновни за всичко, което се случва с тях. Доколкото нашите деца живеят с нас, ние сме 100% отговорни за начина, по който те растат. Това е силата  на родителите.

С други думи, не се чувствайте виновни за това, че не сте перфектни или че не правите всичко правилно от самото начало, но внимавайте за обратната връзка, която получавате и я приемайте сериозно, бъдете отговорни за това, което осъзнавате като Ваши грешки, недостатъци или лоши постъпки. Това ще спре вината на вашата входна врата и накрая тя ще повехне и умре там без да замърси Вашия живот.

Една от най-старите и деструктивни традиции във взаимоотношенията между възрастни и деца е, че възрастните впоследствие карат техните деца и ученици да се чувстват виновни за техните собствени грешки. Посланието беше и все още е: ако взаимоотношението ми с моето дете е успешно, това е мой успех. Ако не е, вината е негова.

Този двоен стандарт служеше като общопризнато и валидно алиби за родители и учители за повече от двеста години и все още е широко приемано за вярно, въпреки че природата на междуличностните взаимоотношения казва друго. Изчистването на съзнанието ни от тази грешна концепция ще промени поведението ни и това е единственото и най-мощно нещо, което можем да направим, за да изградим личен авторитет. От друга страна – ако нямаме желание да направим това – нашият авторитет ще се превърне в куха конструкция, защото ние се определяме за жертви и тогава можем да разчитаме на нашата физическа, емоционална, вербална, социална и икономическа сила, която не може да възпроизведе никаква качествена промяна.

Във всяко дългосрочно взаимоотношение между възрастни и деца, възрастните са винаги на сто процента отговорни за качеството на връзката (междуличностния процес). Въпреки че децата са компетентни и имат голямо влияние, те просто не могат да бъдат отговорни за това и, както казах в първата част, те не търпят благотворно развитие, когато са карани да бъдат отговорни или виновни. Начинът, по които най-важните възрастни в живота на детето управляват тази отговорност, е решителен за развитието на детето.

Личната отговорност и авторитет ни позволява да заявим ясно и с чиста съвест какво искаме/не искаме – харесваме/не харесваме и това съставлява петдесет процента от това, което трябва да можем да направим, за да заслужим уважението и доверието на нашите деца. Останалите петдесет процента се състоят от нашата емпатия и желание да научим кои са те – т.е. какво искат, не искат, харесват и не харесват. Това ни води до възможностите за изграждане на самочувствие у нас и до подпомагане на децата ни да направят същото.

Самочувствие

Интересно и някак потискащо е, че голямата част от книгите и статиите за родителство и образование са изцяло посветени на описанието на нуждите на децата и предлагат много малко задълбочени размишления за нуждите на възрастните. Това е жалко, защото много от нещата, които правим във връзките си с децата, са повлияни от това кои сме ние, от нашата лична история, индивидуалност и стратегии за оцеляване, които всички сме си изградили в нашите рождени семейства. Някои от тези преживявания се оказват конструктивни за начина, по който присъстваме за нашите собствени деца, а други не са много от полза.

Не се опитвам да намекна, че всички ние трябва да преминем през интензивна психотерапия преди да станем родители или учители. Аз само казвам, че е част от нашата отговорност като лидери да осъзнаем този факт и да направим нещо по въпроса, ако се налага. Само преди едно поколение, това твърдение щеше да бъде счетено за скандално и за опит за подкопаване на авторитета. Днес то е очевидно.

Преди две поколения много жени навлязоха в майчинството с доволно количество самоувереност, защото бяха прекарали много време с техните по-малки братя и сестри под ръководството на собствените си майки и бяха работили като детегледачки в други семейства. Това рядко е така при съвременните млади жени, които навлизат в майчинството много по-малко сигурни в своята компетентност и тази липса на „здрава почва” под краката е също и характеристика на младите бащи.

Характерното за самоувереността е, че тя се развива чрез практика, тренировки и обучение и е тясно свързана със специфични умения. Младите родители може да имат натрупвания на самоувереност, свързани с техните практически или академични умения и постижения, със спорт, изкуство, дебати или компютърни игри и въпреки това да изпитват липса на самоувереност като родители. Това по никакъв начин не ги дисквалифицира като родители, но прави необходимо за тях да получат колкото е възможно повече реален опит с тяхното дете и след това ще посрещнат второто си дете много по-добре подготвени, въпреки че второто дете ще бъде много различно и ще ги призове към развитието на нови умения.

Самоувереността има общо с нашите умения и постижения – с това какво можем да правим и правим добре.

Самочувствието, от друга страна, принадлежи на изцяло различна област. [3] То е свързано с това кои сме ние и как се отнасяме към това кои сме ние. То е екзистенциален феномен, който е почти изцяло зависим от лидерството на нашите родители. Ако нашите родители са се интересували от нашите мисли и чувства и са били любопитни към нашите реакции и поведението ни, ние ще знаем много за собствената си личност, когато станем възрастни, и ще имаме един реалистичен и нюансиран образ на себе си. Другото измерение на самочувствието – как ние се отнасяме когнитивно и емоционално към това кои сме ние – също зависи почти изцяло от начина на държане на нашите родители, техните морални ценности и перспективи и най-вече от тяхното собствено ниво на самочувствие и начина, по който те се справят с това.

Да изградиш самочувствие като възрастен изисква съзнателно усилие и както има много пътища към Рим, така има и точно толкова места за отпътуване в друга посока. В моя опит взаимното учене между партньори и родител и дете е едно от най-ефективните, забавни и полезни неща за цялото семейство. Така че тук идва четвъртият крайъгълен камък на лидерството на възрастния:

Взаимното учене

Говорейки в исторически план, отглеждането и възпитанието на децата е било виждано и дори определяно за еднопосочна улица, където всичко (ценно и важно) се движи в посока от възрастния към детето. Тази еднопосочна улица днес се е превърнала в улица без изход, в която всички сме се задръстили.

Когато споменавам концепцията за взаимното учене във връзка с родителството, винаги има няколко родители, които се разстройват и питат „Ама сериозно ли? Искате да кажете, че децата могат да учат родителите си как да бъдат родители? Да не си си изгубил ума, човече?”

Те задават този въпрос, защото в тяхното съзнание те просто правят обратен завой в старата еднопосочна улица и си представят децата като учители и себе си като ученици, което, разбира се, не е идеята.

Всички родители с едногодишно дете знаят какво е взаимното учене и как се случва. От момента на раждане на бебето ние сме фокусирани, заинтригувани и пълни с любопитство: от какво има нужда бебето сега? Какво ли означава този вид плач? Топло ли й е или студено, гладна ли е, ядосана ли е, спи й ли се или се нуждае от смяна на памперса? Изглежда леля Криси не й се нрави, но е толкова очарована, когато чичо Бен идва на гости. Дузина въпроси всеки ден и скоро ние научаваме коя е тя и всичко това чрез постоянен процес на проба-грешка. Без енергията на бебето и способността му да ни даде обратна връзка ние бихме били изгубени.

И по-късно – обикновено около едногодишна възраст – ние изведнъж ставаме осъдителни, а около двегодишна много родители започват да губят интереса и любопитството си за това кое е това малко момиченце и как тя се разгръща като личност и ги заместват с това коя те си мислят, че тя трябва да бъде и да стане, като преминават от учене към преподаване, от ръководене и следване към инструктиране и коригиране. От диалози към монолози и от процеси на учене към борби за власт. От насладата от самото съществуване на детето и неговата креативност към превръщането му в проект – от „тук и сега” към „някога в бъдещето”.

Това се случва по всякакви възможни причини, за които може да се сетите, но само няколко от тях са добри и основателни. Много идват от традицията и неправилните обобщения – например „Проблемните две”, а други – под натиска на външния свят. Например: някои детски заведения имат безочието да изискват децата да са привикнали да ходят на гърне на определена възраст, защото това прави тяхната работа по-лека. Или децата да са обучени да спят следобед по определено време и да спрат да го правят на определена възраст, а някои дори изискват всички деца да ходят до тоалетна по едно и също време и в никакъв случай извън това време.

Всичко това е ужасно само по себе си, но, ако си остане като нещо между децата и професионалистите, би могло някак да се понесе. Само че не. То въвлича и родителите, като ги  поставя под голямо напрежение и ги принуждава да упражняват лидерството си по начини, които те при други обстоятелства биха отхвърлили. Така те стават несигурни и непостоянни и циркът започва. Някои от тези заведения се държат сякаш са индустриалци, инструктиращи техните подизпълнители. Те успяват да се измъкнат безнаказано, защото много родители изпитват силен страх от това, че детето им може да не покрие статистическите стандарти. Ако вие сте от тези родители, спрете и помислете! Напълно ОК е да оставите детето си с професионалисти за няколко часа всеки ден, но никога не предавайте вашия родителски авторитет и интегритет на непознати.

Взаимният учебен процес е за цял живот и той е най-успешен, когато взаимоотношението се разглежда като основано на равно достойнство. Взаимоотношенията между родители и деца никога не могат да бъдат равни, защото разликата в силата е толкова огромна и тази разлика е именно причината за въвеждане на термина равно достойнство, който описва духа на лидерството на възрастния.

Пример: Макс е на три години и неговият баща казва:

– Хайде Макс, време е да си измиеш зъбите.

– Но защо, татко? Аз не искам да си мия зъбите!

– Знаеш ли защо не искаш?

– Не…Аз просто не искам.

– Това е много лошо, защото аз наистина искам да знам защо ти не искаш?

– Не знам!

– ОК. Помисли за това тогава и ми кажи, когато разбереш. Междувременно нека измием тези зъби.

– Но аз казах, че не искам!

– Да, чух те, но доколкото си все още дете, аз съм отговорен за твоето здраве…така че да вървим и да приключваме с това.

– ОК, но не ми наранявай устата.

Съгласно старата парадигма такъв диалог би се приел за загуба на време. Бащата знае, че ще измие зъбите на сина си при всички положения, та защо да губи толкова време и енергия?

Защото когато единствената опция за едно дете (или който и да било възрастен в същото положение) е да отговори с набиване на пети и казване на „ДА СЪР!”, той губи достойнството си. Повечето деца реагират с борба срещу бащата, като или се опитват да избягат, или сграбчват устата си, или защитават лицето си с ръце и борбата за надмощие започва. И всичко това, защото те не са достатъчно сладкодумни да кажат: „Слушай, татко! Аз може да ти разреша да ми измиеш зъбите, но при никакво положение няма да ти дам да ми отнемеш личното достойнство – няма начин!”

Винаги когато децата се опитват да защитят личния си интегритет, това е поради една добра причина – начинът, по който те преживяват нещата. Точно като при възрастните. Така че, когато бъдете въвлечени в борба за власт с дете, това е предимно защото вие искате властта, а детето се опитва да защити своя личен интегритет, част от който е неговото достойнство. Децата не се интересуват да имат власт над техните родители, но те ценят собствената си автономност и лични граници и се борят за тях до момента, когато бъдат пречупени или унижени. Преди половин век тази травма често би била с дълготрайни последици и осакатяваща децата за цял живот. В наши дни те са склонни да поемат риска и да отвърнат на удара, когато станат тийнейджъри.

Всички деца са уникални и такива са и техните родители, а всички те заедно са уникални източници на вдъхновение и прозрения. Децата си нямат идея, че техните родители имат определени лични граници и че те са различни при различните хора. Съответно те престъпват постоянно отвъд границите и се учат от обратната връзка, която получават, независимо дали тя е вербална или невербална. Това е моментът, когато вашето лидерство под формата на ръководство влиза в играта.

Когато вашето дете на година и половина се катери по бюрото ви и започва да копира движенията ви върху клавиатурата на лаптопа, вие взимате ръчичките му във вашите, поглеждате го приятелски в очите и казвате: „Слушай, синко, не искам да пипаш моя лаптоп. Можеш ли да направиш това за мен?” В този момент той може да иска да си играе с вас, така че поклаща глава и казва: „Не” с бърз поглед. Дайте му прегръдка и целувка, поставете го долу на пода и кажете „Благодаря ти!”

Ще го направи ли отново? Да, разбира се, че ще го направи. Той е толкова зает да изучава половин милион нови неща за себе си, родителите си и света всеки ден, че всички опити трябва да бъдат повтаряни, за да може да ги интегрира. Ако се тревожите за Вашия лаптоп, затворете капака и го преместете извън досега му преди да го гушнете.

Вашият син обича родителите си безусловно, той ви вярва на 150% и в неговото съзнание той има най-добрите родители в целия свят. Докато навърши пет, той ще е колекционирал хиляди преживявания от първа ръка, свързани с граници, правила, ценности, практики и стандарти на своите родители – плюс тези от детската градина, четиримата или шестимата баби и дядовци, няколкото лели и чичовци и родителите на най-добрия му приятел, и ще е интегрирал всичките в своето битие и поведение. Както и да го погледнете, това е забележително постижение за дете в предучилищна възраст и всичко, от което има нужда, е Вашето авторитетно ръководство. Нуждата от Вашия личен авторитет е не да го накарате да се подчини и да сътрудничи – той се нуждае от него, за да може да Ви има доверие. Доверие, че Вие знаете какво правите и че го правите за общото ви благо.

Може да имате доверие на Вашето дете

Когато аз растях, моята майка веднъж ми каза: „ако не бяхме ние – твоите родители – никога нямаше да станеш добър човек!” Тя беше пределно убедена в истинността на тази забележка и никога не разбра колко съкрушително ми подейства. Аз се трудех като за пет коня да сътруднича на моите родители и заплатих висока цена в загубени самочувствие и чувство за значимост – като син и като човешко същество. Нямам причина да я обвинявам, защото тя просто копираше собствените си родители, а твърде вероятно и родителите на нейните родители.

На всичкото отгоре, моите родители принадлежаха на поколение, на което беше внушавано, че децата са примитивни,  некооперативни, асоциални и неспособни на емпатия и че трябва да бъдат държани на къса и стегната каишка, за да придобият и култивират у себе си тези човешки качества. Това беше базирано на някак грубото разбиране на теориите на Зигмунд Фройд, но основно на моралността.

От онези времена насам ние научихме много за това как децата функционират и се развиват и това промени тази стара представа за техните способности и качества. Отглеждането и обучението на децата сега е много по-твърдо базирано на знание и в по-малка степен на моралност.

По отношение на лидерството на възрастните се отличават три извода.

  • Старият въпрос: „Биология или външна среда?” сега получи отговора си от неврологията и отговорът е” „Да!” – това са биологията и външната среда, които формират поведението на малките деца. Тези деца се раждат с потенциални милиони от възможни и различни шаблони в техните мозъци и начинът, по който се формират, зависи много от техните междуличностни и социални преживявания.
  • Другият е осъзнаването, че децата сътрудничат с/адаптират се, приспособяват се и нагласят поведението си според поведенческите шаблони на техните родители. Те правят това без да го мислят или планират и в този смисъл е правилно да кажем, че те оформят своето поведение – желано или нежелано от техните родители – невинно.
  • Третият извод е, че реакциите на децата са смислени. Те не са случайни, истерични, с добра или зла умисъл. Те са просто достоверна обратна връзка към възрастния (или възрастните), с които са най-важните взаимоотношения на детето. При дете в ранна детска възраст, тази обратна връзка може да бъде трудна и понякога невъзможна за разкодиране, но те винаги изразяват сътрудничество и опита на детето да бъде значимо за своето семейство.

В някои от моите книги подробно съм писал за феномена на сътрудничеството, както и за осъзнаването, че децата желаят да сътрудничат или просто да копират поведението (вътрешно и външно) на техните родители, понякога чрез откровено копиране (Татко бие мама, така че аз ще „действам навън” и ще бия приятелите ми) и понякога чрез обратно копиране (Татко бие мама, така че аз ще „действам навътре” и ще унищожа себе си).

Да използвам термина „сътруднича” в този контекст е, разбира се, парадоксално в смисъл, че поведението на детето не винаги е такова, каквото им се иска на родителите, въпреки че е смислено и често обогатява по предизвикателен начин взаимоотношението между родители и дете.

Пример: Лиам е тригодишен и е развил навика да дърпа по-малката си сестра за косата. Неговите родители опитват да го спрат и да му обяснят, но поведението му не се променя. Като последна мярка, те решават да му дадат така наречения таймаут, когато той се държи по този начин, като го изпращат в стаята му, затварят вратата и му забраняват да излиза, докато те не му кажат. След като това преживяване му се случва няколко пъти, Лиам променя поведението си. Той пристъпва до сестра си, издърпва й косата и след това отива в стаята си, където престоява за пет-десет минути.

С огромна лоялност той копира поведението на родителите си и им дава каквото те искат (както той го разбира). Правейки така, той обезврежда наказанието, спестява си унижението и осигурява целостта на своя интегритет. Той мобилизира своята автономност и вместо да понесе  болезненото преживяване да бъде изключен от семейството, сам избира усамотението.

От началото на своето (лошо) поведение неговите родители не го „виждат”. Те не си дават сметка, че той изпитва трудности да се примири с факта, че вече не е единствено дете в семейството и че е изгубил половината на всичко, което някога е притежавал. Те обръщат внимание само на онова, което считат за неуместни изблици на ревност и насилие, като действат съответно с наказание и въпреки че той търпеливо повтаря посланието си, те просто не го възприемат! Той вече се е почувствал изключен, а сега е и действително изключен. И все пак – чрез своето креативно решение да пресреща родителите си на половината път – той взима мерки да не бъде сериозно наранен.

Ако родителите на Лиам знаеха, че неговата реакция е смислена и представлява опит за съдействие, те щяха да изберат различен тип лидерство. Един от тях щеше да го вземе с колата да отидат да пазаруват, на разходка по плажа, в кухнята да правят палачинки, на автомивката – където и да е, където може да остане насаме с него и да му каже: Слушай Лиам, ти дърпаше сестра си за косата толкова често, че аз най-после разбрах, че ти не се чувстваш съвсем добре от това, че тя е част от нашето семейство. Можеш ли да ми кажеш по какъв начин това те притеснява?” С отговор или без, тази покана сама по себе си би го спряла да дърпа косата на сестра си, защото би го накарала да се почувства „видян”, оценен и включен.

Децата не се нуждаят от цялото внимание, както ние си мислим, но те се нуждаят от нас да им обръщаме внимание и да имаме доверие в техните намерения.

Този стил на лидерство – основано на доверие и емпатия – не е замислено да бъде приятелски настроено конкретно към детето – то е приятелски настроено към семейството в смисъл, че то дава на всеки това, от което има нужда и което желае. То дава на родителите здраво дете, кара ги да се чувстват компетентни и значими като родители, вместо безпомощни, и осигурява на брат и сестра здрава основа за тяхното взаимоотношение, което ще трае цял живот. И всичко това благодарение на едно тригодишно момче, което е имало достатъчно смелост да повтаря своето послание, докато то бъде разкодирано.

Доверие е ключовата дума. Опитайте за няколко минути да си представите, че живеете с двама души, които обичате и им имате доверие и от които сте напълно зависими за Вашето физическо оцеляване и душевно здраве, а те никога не вярват на Вашите добри намерения и винаги тълкуват поведението Ви по негативен начин.

Животът в такова близко взаимоотношение би накарало повечето здрави възрастни да полудеят и/или да станат агресивни. Децата са по-издръжливи – това само разрушава самочувствието им и им отнема усещането, че са важна ценност в живота на техните родители.

При старата парадигма доверие означаваше, че родителите очакваха от техните деца да ги слушат и изпълняват по начина, по който родителите искаха и веднага, щом те поискат. Те очакваха децата им да се подчиняват и когато не го правеха, родителите оттегляха доверието си.

Днес ние знаем по-добре – въпреки че невинаги мислим и действаме съобразно с това знание. Ние не поставяме децата в положение, в което те трябва да спечелят нашето доверие, като се подчиняват. Ние им даваме нашето доверие без предварителни условия и посланието е: Аз имам доверие, че ти правиш най-доброто, на което си способен, за да съдействаш и да бъдеш ценен за твоето семейство и ако аз не мога да видя това в твоето поведение, ще те помоля за помощ и разяснение.

Един от най-трудните проблеми за родителите да се справят е дете, което лъже, и традиционно това води до основателна липса на доверие. Аз не говоря за дете в предучилищна възраст с богато въображение, а за действителни, фактически лъжи.

Как може такива лъжи да бъдат разбирани като сътрудничество и как може такова поведение да бъде изобщо с някаква стойност за семейството?

Децата лъжат техните родители, когато имат чувството или опита, че родителите им не са в състояние да понесат истината. Наистина е точно толкова просто.

Ключовата дума е  „понесат”.

– Ако кажа това на майка ми, тя ще откачи напълно и тя и моя втори баща ще спорят и ще се карат цяла вечност!

– Аз не мога да кажа на родителите си за това. Баща ми така избухва, че направо изтръпвам, а майка ми ще се тревожи за мен с месеци. Мразя, когато майка ми се тревожи!

– Моите родители са старомодни и изобщо няма да могат да ме разберат.

– Опитах се да кажа на майка ми, че съм тормозен в училище, но тя просто започна да плаче и аз не харесвам това, така че сега просто няма да казвам на никого.

– Родителите ми не искат да си играя с Робърт, така че няма да им казвам, че той е най-добрият ми приятел.

Много вероятно е всички тези родители да реагират, като кажат: „Може би си прав, но това не е причина да лъжеш. Да лъжеш родителите си е грешно – точка! Което вади лъжата извън житейския контекст и я поставя в моралния, а това подготвя сцената за още лъжи.

Фактът е, че тези деца не се опитват да спасят собствената си кожа. Те се опитват да защитят техните семейства и плащат със самота. Така че доверете им се – също и когато лъжат!

Вашите ценности

Току що описах четирите крайъгълни камъка на родителското лидерство и е време да монтирам централния стълб, който да държи покрива. Този стълб се състои от Вашите ценности.

Да имате ценности и да ги осъзнавате е важно за качеството на Вашето лидерство, както и предотвратява стотици безсмислени конфликти във всекидневното съжителство с деца. Източниците на нашите ценности са много.

Ето някои от тях:

  • Философия
  • Религия
  • Политика
  • Психология
  • Семейство по произход
  • Баба
  • Любим учител или ментор
  • Духовни прозрения и опитност

В една от моите книги[4] се опитах да опиша четири основни ценности на семейния живот. Тези ценности са събирателни на моите прозрения и опит, натрупан от работа със семейства в продължение на много години. Те не бяха в ума ми, когато започвах клиничната ми работа, те просто изкристализираха от начините, по които всички семейства се бореха да разрешат своите конфликти и преодолеят различията си. Те не са превантивни, в смисъл на превенция на конфликти и проблеми в семействата, а просто принципи и насоки, които ще Ви помогнат да преодолеете тежките времена и да излезете от тях по-мъдри и по-сплотени като семейство.

Те са:

– Интегритет

– Лична отговорност

– Автентичност

– Равно достойнство

Ако решите да прочетете много по-задълбочено за тези четири ценности в моята книга, трябва да знаете, че не е важно дали ще сте съгласни с ценностите. Важното е да започнете да зачитате Вашите собствени и тези на своя партньор.  Да сте наясно с ценностите си ще Ви спести много време и енергия, ще Ви направи по-благонадежден човек и по този начин ще допринесе за Вашия личен авторитет, както и ще направи свързването на децата Ви с Вас по-лесно и по-малко объркано за тях.

Всъщност, това наподобява в голяма степен футболен или баскетболен треньор. Всеки треньор има своя собствена философия за играта и играчите знаят какво да очакват и към какво се стремят. Ако треньорът си мени философията всеки месец, неговите играчи ще загубят ориентация и представянето на отбора ще се влоши.

В много семейства днес децата са в този вид хаос и объркване, защото родителите им си менят ценностите по непредвидими начини и без очевидна причина. Те стават сутрин решени да бъдат добри съвременни мами и татковци, но, когато двегодишното изведнъж откаже да излезе от къщи заедно с останалата част от семейството, те се чувстват безпомощни и бързо се връщат към добрите стари ценности на закон и ред, като му плесват един зад врата или нещо подобно. Представете си, че Вашият партньор променя своите ценности неочаквано и често и Вие съзнавате колко тежко е това за децата.

Така че опитайте да откриете Вашите ценности вътре в себе си и в решенията, които взимате. Опитайте се да идентифицирате откъде сте ги придобили и решете дали все още ги искате. Само когато знаете кои са те и защо ги имате, Вие ще можете да ги замените с други, които биха могли да служат по-добре на Вашите стремежи и цели.

И преди да премина към следващата част – едно предупреждение: Без значение колко важни са Вашите ценности за Вас, не ги правете по-важни от хората, които обичате. Когато това се случи, те вече не са ценности, а идеология и фундаментализъм.

Двете предизвикателства на родителското лидерство.

Да станете родител и да изградите съвместно лидерство с Вашия партньор, за да отгледате здрави, щастливи и успешни деца, е само по себе си главно и ежедневно предизвикателство. Част от това предизвикателство е свързано повече с мениджмънт и макар този негов аспект да е интересен и предизвикателен, той не е фокусът на това есе, защото изборът на управленски стил зависи много от броя на членовете на семейството, натовареността на родителите, възрастта и мобилността на децата и т.н.  Лидерството е ключовият фактор в изграждането и развитието на смислени и плодотворни взаимоотношения.

Поемането на лидерство ни изправя пред едно друго и често по-голямо предизвикателство, защото то ни приканва да си отговорим на въпроса кои сме ние като отделни личности и често изисква промени на относително дълбоко ниво на нашето съществуване. Това не е въпрос на промяна на лайфстайл, приятели и подобен род неща. То е за това кои сме ние и какъв е нашият човешки потенциал.

От законова гледна точка повечето от нас отговарят на дефиницията за възрастни, когато станат родители, но мнозина от нас сме практически далеч от зрелостта – дори тези, които стават родители през 30-те и 40-те си години. Да станете родител е една от най-добрите възможности да израснете като личност, защото любовта към децата ни ни прави уязвими по начин, какъвто никое друго взаимоотношение не може да постигне. Така че въпросът не е дали ние наистина трябва да пораснем преди да станем родители (в името на детето). Въпросът е колко силно желаем да позволим на децата ни да ни влязат под кожата и докоснат емоциите и миналите преживявания, които сме се постарали да потиснем или дори не ги съзнаваме.

Например:

Баща на четиригодишно момче помоли за семейна консултация, защото беше разтревожен и объркан относно своето поведение спрямо сина си. Объркването идваше от факта, че той самият беше психолог и работеше доста успешно с деца в болници.

Той ми каза, че става раздразнителен и ядосан почти всеки път, когато синът му плаче. Нямаше никаква разлика дали момчето беше нещастно, тъжно, разочаровано или се е наранило само, докато играе. Защо не съм в състояние да успокоя детето си като всеки друг нормален родител? – ме попита той.

Поговорихме малко за живота му като дете и търсехме възможни травми или загуби, когато той изведнъж избухна в сълзи и разкри, че когато е бил на десет години, неговият баща е бил изобличен като насилник на дете и скоро след това извършил самоубийство. Ужасните неща, които баща му бил сторил, направили невъзможно за сина му да оплаче смъртта му по нормален и здравословен начин. В действителност той изтикал смъртта на баща си и обстоятелствата около нея толкова назад в съзнанието си, че бил „забравил” за това и дори жена му не знаела за случая след десет години брак.

Този човек просто сътрудничил на майка си и на общественото мнение в малкия град, където живеели, и бил отрекъл правото си да плаче за смъртта на баща си. Плачът на собствения му син станал катализаторът, който напълнил резервоара на забранените сълзи и помогнал на баща му да се излекува след почти тридесет години.

Ежедневните реакции на този баща са имали доста драматична предистория и много истории са далеч по-малко драматични. Той е, обаче, добър пример как нашите взаимоотношения с децата ни често съживяват онова, което ние в професията понякога наричаме „вътрешното дете” – а ние всички пренасяме най-малко едно от тези вътрешни деца с нас в живота си на възрастни.

Причината е проста: никой от нас не е израснал в идеално семейство в идеално общество, което означава, че ние трябва да пригодим поведението си към конкретните обстоятелства:

– Майка ми беше много крехка жена със слабо сърце и аз се научих да се въздържам да показвам радостта от живота и да си играя с други деца.

– Баща ми трудно казваше каквото и да било и аз никога не научих как един мъж може да изразява себе си.

– По-голямата ми сестра се роди с увреждане и аз се научих да стоя в периферията.

– Баща ми и майка ми постоянно спореха и се караха и аз се научих как да избягвам конфликтите.

– Баща ми беше агресивен мъж с проблеми с пиенето и аз изпитвам ужас от собствения ми темперамент и какво може да се случи, ако просто пусна контрола. Принципно аз никога не участвам в живота – аз го анализирам.

– Майка ми и баба ми винаги ми угаждаха и сега жена ми се тревожи, защото аз не знам как да се грижа за себе си.

– Баща ми никога не си говореше или играеше с нас – той само работеше и спеше – така че аз не знам как да се отпусна и просто да си играя с дъщеря ми.

– Родителите ми имаха толкова много проблеми в брака си, че всичко, което аз мога да приема, е хармония.

– Майка ми искаше всичко да е идеално и аз трябваше да бъда идеалното дете. Нямам идея кой съм аз в действителност – само знам, че не съм достатъчно добър.

– Баща ми винаги е искал син, затова станах мъжкарана. Сега не мога да се свържа със собствената си дъщеря, която иска да бъде принцеса.

Всички деца сътрудничат и се приспособяват към характера и поведението на техните родители, а всички ние развихме изобретателни стратегии за оцеляване, за да се впишем и почувстваме важни. Когато създаваме нашето собствено семейство, ние се сблъскваме с факта, че стратегията за оцеляване, която е работила добре в нашето първо семейство, не работи толкова добре във второто и на всичкото отгоре сме предизвикани да намерим житейска стратегия, за да постигнем качеството на живота, което искаме и заслужаваме.

Всичко това се активира от самото съществуване и поведение на нашите деца, които си нямат идея кои бутони натискат и със сигурност не го правят нарочно. Те просто се опитват да се нагодят и да бъдат ценни, както и ние.

Това предизвикателство, за разлика от някои други предизвикателства, е такова, за което ние можем да избираме дали да го  приемем или отхвърлим. Каквото и да изберем, ще трябва да платим някаква цена, но само ако приемем предизвикателството, можем да получим и награда, която е съвсем постижима. Това е идеалната сделка между родители и деца. Ние им даваме живот, а в замяна те ни дават стимул да си върнем нашия обратно.

Всеки път, когато имате конфликт с Вашето дете или се чувствате отчаяни и безпомощни, това е възможност да направите за вътрешното си дете онова, което Вашите родители не са успели да му осигурят. Толкова е логично, че е почти поетично!

За родителството често се говори като за постижение, чието качество се определя от това колко успявате да дадете на Вашето дете, което е погрешно разбиране. Истинското и определящо качество на Вашето родителство е способността и желанието Ви да приемете предизвикателствата, които ще Ви отправят децата Ви и да ги трансформирате в повече и по-добър живот. Същото важи и за отношенията Ви с Вашия партньор. Приемете и двете предизвикателства и Вашите деца ще имат по-добри родители от тези, които повечето от нас сме имали, и ще пораснат, чувствайки се като цяло много по-добре в собствената си кожа. Това е богатството на взаимното учене и тайната на изграждането на самочувствие.

Женско и мъжко лидерство

Същностните характеристики на доброто лидерство на възрастния не са полово обусловени, въпреки че жените и мъжете ги изпълняват в различни хармонии и ритъм. Тези различия са големи дарове за нашите деца. Според един стар психологически мит, майките са най-важни през първите три години от живота на детето, но скорошни изследвания, както и новите начини на организация на семейния живот, доказаха друго. Когато бебетата имат равен достъп до майка и баща, те предпочитат……….и двамата!

В моя опит най-важното нещо е децата да имат възможността да опитат и интегрират и двата вкуса – особено през първите четири години, когато протича съдбоносният процес на привързване между родители и дете и след това децата ще намерят техния собствен индивидуален и органичен ритъм, когато дойде момент за повече или по-малко близост с един от родителите. При положение че и двамата родители са налични и го желаят, разбира се.

Нашият клиничен опит за няколко десетилетия показа, че децата, които имат свободен достъп и до двамата си родители, се справят по-добре и се развиват по по-хармоничен начин. Този опит беше потвърден от няколко научни изследвания през последните няколко години. Означава ли това, че самотните родители или хомосексуалните родители са „лоши” родители? Не, по никакъв начин. Те са точно толкова добри и лоши като всички останали родители и това, което е от значение, е, че има специфичен, както и общовалиден опит, който техните деца ще трябва да натрупат през някой друг етап от техния живот, а не докато растат.

Основният извод е, че децата имат родителите, които имат, и те трябва да намерят начин да оцелеят и живеят с този факт. Това важи и за техните родители, баби и дядовци.

Няма значение колко енергия дадена двойка ще посвети, за да постигне съгласие относно принципи, теории и ценности, тяхното практическо прилагане винаги ще бъде различно. Това е, между другото, огромно предимство за техните деца, чиято социална компетентност ще нарасне двойно. Тайната на съвместното лидерство между майки и бащи е да направят достатъчно място, така че техните различия да окажат своето въздействие.

Преди петдесет години отглеждането на децата протичаше някак встрани от останалия живот – когато имаше достатъчно време и енергия или конфликти на интереси. Бащите по правило бяха отсъстващи, разсеяни или и двете, а майките, чиято работа беше да се грижат за дома, готвенето и прането, не прекарваха много време в пряк контакт с децата от момента на прохождането им. Те се навъртаха наоколо, правейки техните си неща, и се притичваха на помощ, когато нещо се обърка.

Оттогава светът се промени драматично и гледането на деца почти се превърна във вид спорт, в който родителите се състезават едни с други да станат Мама и Татко на годината. Има няколко добри неща за децата, които те могат да си вземат от тази иначе безумна надпревара за престиж. Скорошно изследване показва, че средностатистическият родител в Дания (в страна, където и двамата родители работят извън домовете си) прекарва повече време със своите деца от когато и да било преди. Това кореспондира с категоричните отговори от деца и младежи, когато те биват попитани какво те искат от техните родители: време – казват те. Само повече време.

Обратната страна на трансформацията, която се осъществи, е, че начинът на мислене на родителите, както и на техните съветници, разделиха интересите на децата и родителите и това е много тъжно. Добруването, развитието и качеството на живот на децата зависи от това, което се случва в цялото семейство и как се чувства всеки един негов член – като индивидуалност и като част от група. При другия начин на мислене, децата се превръщат в задача, задължение и дори „инвестиция” и са превърнати обратно в обекти само няколко години след като новата психология на развитието доказа, че взаимоотношението субект – субект, където и двете страни са виждани и третирани като индивидуални личности, е по-добро за всички. Най-доброто, което можете да направите за Вашето дете, е да му позволите да види искрата радост във Вашите очи, винаги когато се срещате.

Ако то съзира само смъртно-сериозно задължение, изтощение и несигурност или дори вина във Вашите очи, и двамата Ви чака тежко бъдеще.

Млад семеен консултант беше цитиран наскоро да казва, че „Малките деца разрушават сексуалния живот на родителите си”. Тази именно липса на холистично мислене описвах по-горе. Това съждение е нонсенс. Със сигурност фактът, че имате дете, повлиява на живота Ви на всички нива и по много различни начини, но това не е нещо, което детето причинява на своите родители. Това е напълно естествена последица от решението, което Вие сте взели, да станете родители. Това да имате малки деца ще промени сексуалния Ви живот и честотата на сексуалните контакти, но същото постигат двадесет години брак, работохолизмът, пушенето, пиенето и много други избори, които правим. Истина е, че много млади хора, живеещи в градски условия, страдат от илюзията, че да имат дете няма да промени техния живот – което определено ще се случи – но това си е тяхната илюзия, а не първичната цел на тяхното новородено дете.

Неща като това и много други станаха възможни главно поради два фактора. Единият е невероятното богатство, с което изведнъж се сдобихме (и често не знаехме какво да го правим) а другият е, че в повечето западни култури жените могат да имат деца, когато и както те пожелаят, със или без активното участие на мъж. Раждането на дете стана добре пресметнат избор (макар и „инциденти” все още да се случват) и едно консуматорско отношение се зароди и загнезди в начините, по които мислим и се занимаваме с децата си, които в резултат на това станаха „добри” и даже се превърнаха в символи на добър статус. Децата винаги са били символи на любов, потентност и плодовитост, но сега вече играят далеч по-значима роля на социално ниво и в подкрепа на имиджа и възприятията, които техните родители имат за самите себе си.

Аз не изпитвам носталгия и не бих критикувал нито един родител за това, че е продукт на своето време, но все пак има някои капани, свързани с това развитие, които бихте искали да отчетете преди Вашето лидерство да бъде вкарано в коловоза на последната мода или следващата. С други думи Ви съветвам да следите с поглед топката, а не зрителите.

Капаните

В следващите редове ще начертая грубо няколко съвременни стилове на родителство, за които опитът показва, че не са много препоръчителни, поради дългосрочните ефекти, които оказват върху родители, деца и цялото семейство. Аз не включвам нито един от многото „методи”, които бяха изобретени през последните две десетилетия. Има две причини за това: първата е, че наистина не мисля, че ние трябва да се свързваме с нашите любими същества чрез някакъв метод и, второ, това е дехуманизация на личните отношения, която често пъти има дълбоки отрицателни последствия за качеството на взаимоотношението между родители и деца. Дори за много харесваните методи като „привързано родителство”  съществува тенденцията да бъдат използвани много повече, отколкото действителната им стойност предполага, защото те се фокусират върху няколко важни феномена и почти изцяло игнорират личността и на родители, и на деца.  Има две важни неща да бъдат казани относно използването на методи. Първото е обобщено в старата поговорка от света на психотерапията: „Когато имаш чук, всичко започва да ти изглежда като пирон”. Другото е фактът, че резултатът от всеки метод – терапевтичен, образователен или отнасящ се до родителството, зависи приблизително 20% от метода и 80% от човека, който го прилага.

Ето защо е много по-разумно да научите колкото е възможно повече за себе си и Вашето дете и да откриете Вашите вътрешни майка и татко, вместо да действате според нечий друг сценарий.[5] И не се тревожете – на Вашето дете не му пука дали това ще отнеме петнадесет години, доколкото чувства, че Вие сериозно сте се заели да търсите автентичност.

Има много причини защо автентичността се превръща в ключова дума за близки лични отношения. Има твърде много за доразвиване в този контекст, но това, което е от значение, е, че тя въвежда един цялостен нов начин на мислене – една изцяло нова ценност, ако щете, макар автентичността да е била ценена от векове в изкуството, музиката, театъра, кинематографията и т.н. Тя просто означава способността да комуникираш кой си в начина, по който говориш и се държиш като контраст на играенето на роли, които другите очакват, а може би и дори изискват от Вас. Това е, което наричаме екзистенциален избор, който всеки един от нас е свободен да направи или игнорира, доколкото не сме по средата на житейска криза. И дори тогава ние можем да предпочетем химически решения и да се надяваме, че всичко ще стане същото, каквото е било преди.

Имайки това наум е интересно да наблюдаваме развитията в родителството през последните две десетилетия, когато, особено родителите с добро образование от средната и висшата класа, се върнаха към играта на роли. Теоретично те можеха да изберат да преодолеят тяхната несигурност като погледнат в себе си и намерят там твърда почва, но мнозина потърсиха убежище в играта на ролите на майки и бащи. Тази тенденция създаде постоянна топла връзка с нуждите на техните деца, които сега са много по-свободни да изберат от какво те наистина се нуждаят, в сравнение със само едно поколение преди това, и те вече не се страхуват да го направят. Така че колкото повече възрастните се опитват да усъвършенстват тяхното актьорско майсторство, толкова по-отчаяни стават техните деца и толкова повече се опитват да открият кои са техните мами и татковци  – извън сцената! Възрастните все още наричат това „тестване на границите” и това описание е също толкова погрешно представящо ситуацията, колкото беше и преди петдесет години. Разликата е, че по онова време родителите открито избираха властта и нямаха нищо против да бъдат строги и жестоки заради нея.     Днешните родители са напълно изненадани, защото се стараят да бъдат добри и разумни и не могат да разберат защо на техните деца им писва от тяхната актьорска игра и спират да обръщат внимание на това, което им говорят. Но е естествено, че те го правят. Независимо от красивите и любящи намерения зад актьорството, то просто не осигурява топлината и близостта, за които децата жадуват, за да растат щастливи. Това е като да им дадете менюто, вместо да им сервирате храната.

Този вид разочарование – и от двете страни – е отличен стимул за родителите да станат по-автентични, по-живи и по- привлекателни, когато са наоколо.

Нео-романтичният стил

Родители, които се абонират за нео-романтичния стил, го правят поради много добри и основателни причини:

– Те искат децата им да се чувстват ценени и обичани

– Те искат да дадат на децата си колкото е възможно повече внимание

– Те вярват в хармонията като краен израз на любов и, следователно, имат склонност да избягват и не харесват конфликтите.

– Те искат да направят света едно по-добро място.

Потенциални проблеми:

– Те са склонни да развият едно сладникаво и емоционално повърхностно поведение, което предизвиква фрустрация у децата, защото те не научават какво да правят с техните собствени емоции и накрая родителите също се фрустрират, защото те също са оставени с емоции, с които не знаят какво да правят.

– Емоциите обикновено се делят на положителни и отрицателни, което води до силна самокритичност от страна на родителите и объркване у техните деца относно кои всъщност са техните родители зад кулисите.

– Когато само ограничена селекция от емоции е позволена, за всеки става трудно да развие здраво самочувствие, а за децата – да  развият емпатия

– Деца, които винаги са център на внимание в техните семейства, са склонни да станат самотни и фрустрирани, защото те не знаят дали да вярват на чувството си за самота или на любовта, която виждат изписана на лицата на техните родители и чуват в техните гласове.

Много от тези родители са вдъхновени или принудени да развият по-нюансиран стил на родителство, защото техните деца започват „да се държат лошо” или да излъчват други сигнали за това, че не се чувстват добре, някъде между три и седем годишна възраст. Първородните деца имат тенденция да достигат до този момент някак по-бавно в сравнение с второто дете.

Кърлинг родители

Този хумористичен етикет е вдъхновен от спорта кърлинг, който е подобен на Boule, но се играе на лед с големи тежки камъни, вместо с железни топки. За да придадат на камъните желаната скорост и посока, двама играчи тичат по дължина и четкат леда от препятствия, които могат да забавят камъка или да променят посоката му спрямо гол-зоната. В тази метафора детето е камъка, а родителите са метачите.

Кърлинг родителите могат грубо да бъдат разделени на три групи, всяка една обусловена от различните вярвания или опит. Едната група искрено вярва, че е желателно и възможно да превърнат семейството си в самотен остров на хармония и положителна енергия, за да дадат на децата си най-добрия възможен старт в живота. Семейството като продължение на утробата, бихте могли да кажете. Друга група е обусловена от израстването в семейства, в които е имало домашно насилие, множество крясъци, викове и неразрешени конфликти и те просто не искат тяхното собствено семейство да бъде такова. Вместо страх, болка и самота, те искат техните деца да се чувстват обичани и закриляни. Третата група е подобна на втората, доколкото родителите произхождат от семейства, в които много скрити и неизказани конфликти са създали тягостна и безрадостна атмосфера.

Това, което всичките тези родители имат общо, е, че те са израснали в семейства, където не са могли да научат как да се справят с междуличностните конфликти по смислен и конструктивен начин и така са решили да избягват конфликтите и да не причиняват такива.

– Те работят здраво да предотвратяват конфликти, тъга, болка, фрустрация и агресия.

– Те вярват, че наличието на конфликти с децата ги правят лоши или неадекватни родители.

– Те държат тяхното дете в центъра на вниманието, чувстват, че трябва да направят това, което детето иска и му го дават. Всичко друго се счита за пренебрегване.

– За да направят всичко това, те трябва да посветят себе си на служенето на децата си и да премахнат техните собствени лични нужди, желания и граници.

Потенциални проблеми:

– Чрез постоянното слугуване на децата си и пренебрегване на собствените си нужди, те стават невидими като човешки същества и, следователно, лишават не само себе си от живота, но също и техните деца от съдбовната нужда да научат за другите хора – за техните реакции, нужди, ценности и граници.

– Когато детето им е около две-две и половина години, тя ще започне да се държи като принцесата, за която всички са я взимали. Нейната нужда от внимание ще порасне в чудовищни пропорции и тя ще се отнася към другите деца и възрастните без емпатия. За да получи истинския вид близост, от която се нуждае и от която е била лишена, тя ще се превърне в тиранина, който се бие всяка минута от деня за това, което иска.

– В крайна сметка родителите ще изчерпат енергията си и искрено ще страдат, защото ще се сблъскат с факта, че техните изключителни усилия да осигурят на детето си „перфектното” детство, са претърпели провал.

Поведението на тези деца – в и извън семейството – става толкова неприятно и провокативно, че всеки от семейното обкръжение започва да предлага „установяване на граници” като лекарство. Това е разбираемо, но твърде елементарно и само прибавя и обида към травмата на детето. Това, което родителите имат нужда да направят, е да преосмислят ролите си на родители и да станат истински! Създаването на подобно дете е вероятно една от най-звучните и интензивни аларми за събуждане, които родителите могат да чуят и им дава ултимативната мотивация да открият кои са те наистина под костюма, зад който са се крили.

Пътят на най-малкото съпротивление

Родителите, които се оказват в този стил на родителство, идват от всички социални групи на обществото. Тези родители рядко отделят време да планират как да отглеждат деца или планирането просто не е част от това кои са те. Те се чувстват успешни или нещастни в техния собствен живот и са склонни да копират собствените си родители и да имат същите цели.

– Те са склонни да отстъпят пред повече или по-малко произволни желания и прищевки на тяхното дете.

– Те ще „опитат да кажат не”, но после отново – кому е нужно да се караме?

– Те са непостоянни, доколкото поведението им не почива на никакви конкретни ценности.

– Те са свръх-ангажирани с техния собствен живот, независимо дали той се състои от яхти и коне или от бедност, домашно насилие и депресия.

Потенциални проблеми:

– Децата се чувстват разкъсани между „получаването на всичко, което искат” и получаването само на минимум от това, от което имат нужда, и често страдат от ниско самочувствие за сметка на доста голямо его.

– Те имат проблеми с личната отговорност и достигат зрялост или късно, или твърде рано.

– Те често развиват саморазрушително поведение като тийнейджъри.

Майките тип Хеликоптер

или „Въртолетните мами” стана американския израз за майките, които винаги, постоянно и безмилостно надзирават децата си и контролират тяхното обкръжение, включително отношенията им с други хора. Междувременно този стил се разпространи също и в Европа и Вие реално можете да откриете обществени детски площадки, където децата не играят с другите деца, а само с майките или с детегледачките си.

– Тези майки (а и бащите, които приемат с лека ръка този стил) имат най-добрите намерения да закрилят децата си срещу всичко, което може да ги нарани, натъжи или разстрои.

– Те грижливо избягват случайни сприятелявания с други деца и предпочитат да организират срещи за игра с „подходящи” деца, чиито родители отговарят на техните собствени социални и морални стандарти.

– Те са склонни да бъдат обсебвани от възможните опасности и ще направят всичко, за да предпазят децата си от срещата си с такива.

Потенциални проблеми:

– Техните деца трябва да служат на страховете на майките си и на нуждата им да контролират, като по този начин не могат да развият необходимите умения за справяне в живота, както и социалната компетентност, от които се нуждаят. Те се превръщат в онова, което се нарича „научени на безпомощност” и срещат трудности в съзряването и отделянето като независими.

– Децата, които се бунтуват, са водени при семейния педиатър и в повечето случаи им се поставя диагноза, която не поставя под съмнение стила на родителство на техните майки, а принуждава самите деца към подчинение чрез медикаменти.

– В такива семейства пренебрегването е замаскирано като „грижа”, „любов” и „родителска отговорност” и този класически „двоен възел” често ще води до тежки ментални и психологически проблеми у децата.

 „Въртолетните мами”  имат своето алиби под ръка. Светът и особено градският живот в големите градове е станал много по-опасен и това поставя родителите пред важен избор: ще се опитам ли да защитя детето си срещу цялото зло или ще науча моето дете да се справя с реалността? Вън от всякакво съмнение е, че в името на качеството на живот на детето – по време на детството, както и вече като възрастен – последното е по-мъдрият избор, въпреки че първото може да послужи по-добре на краткосрочните нужди на неговите родители и на тяхното желание да бъдат безукорни.

Това е важно съображение за всички родители, тъй като статистически само около тридесет процента от това, което казваме и правим като родители, е действително предназначено да служи на най-добрите интереси на нашите деца. Останалите седемдесет процента обслужват единствено нашия имидж, его и собственото ни възприемане на нашия образ. Няма нищо лошо в това по принцип, но се превръща в нещо като лотария, когато не сме дори и малко наясно с разликата, и нашите деца не откликват по начин сякаш всичко, което се опитваме да им дадем е направено от самородно злато. Знаете ли, че във всички култури децата са непослушни в 65% от времето? Това е времето, когато те или тестват Вашата издръжливост и мъдрост или просто знаят по-добре от Вас. Ако Ви имат доверие, те Ви се противопоставят открито, ако не – го правят зад гърба Ви. Припомняйте си да им благодарите и в двата случая от време на време! Те може да накърнят Вашия имидж или наранят егото Ви, но така Ви правят подарък, без който не биха могли да запазят интегритета си невредим, а и Вие не бихте могли да научите каквото имате нужда да научите.

Моето дете – Моят Проект!

Някои родители имат доста силни и устойчиви идеи за живота и бъдещето на техните деца и работят усилено да ги реализират. Понякога те „просто” искат децата им да са щастливи, понякога искат от тях да станат световноизвестни музиканти или спортисти, лекари, адвокати, модели и т.н.

– Те често посвещават голямата част от времето си и енергията си на проекта и прекарват дълго време с техните деца, като контролират всяка подробност от техния живот.

– Те често се опитват да мотивират децата си да реализират техните собствени изгубени мечти.

– Те са склонни да фиксират съзнанието си върху бъдещето и слабо се вълнуват от случващото се тук и сега.

Потенциални проблеми:

– Родителите определят идентичността на детето и, ако детето сътрудничи и се съобразява, то ще премине през жестока екзистенциална криза в определен момент от развитието си.

– Тази криза може да, но може и да не, доведе до тотален разрив в отношенията между родителите и детето.

– Да бъдеш нечий проект принизява детето до предмет, което е далеч от оптималното взаимоотношение.

Повечето родители имат мечти и добри желания за своите деца и това не е проблем. Проблемът изниква, когато родителите пристъпят много тънката линия между мечта и проект. Повечето деца – особено първородните или единствени деца – с лекота ще се адаптират към проекта и мениджмънта на своите родители, защото те се наслаждават на интензивното време, прекарано заедно с тях – в практика, конкурси и прослушвания. За Вас като родител това означава, че Вие може да изберете да игнорирате моите предупреждения и да преследвате мисията си с ясно съзнание или да се поровите в душата си и да откриете Вашите истински мотиви. За съжаление, Вие не можете да разчитате на положителната и потвърждаваща обратна връзка, получавана от Вашето дете, което просто сътрудничи. Само когато детето откаже да участва, Вие можете да сте сигурни в неговата искреност.

Тийнейджъри

Една от най-дълбоките промени в семейния живот, осъществена през последните около тридесет години е, че днес сме свидетели на далеч по-задълбочени и смислени разговори между родители и техните тийнейджъри, отколкото вероятно някога е имало. В повечето семейства, които съм срещал като семеен терапевт, младите хора говорят свободно и гледат родителите си в очите, докато го правят. Това е драстична промяна, сравнено с период от преди едва двадесет години, когато те щяха да гледат надолу или в килима и да мънкат: „Не знам”, когато ги питат или им се противопоставят. С оглед на душевното здраве и доброто на цялото семейство, това е определено подобрение, което беше възможно единствено благодарение на мислещи, съпричастни и ненасилствени родители.

Съществуват обаче толкова много митове, свързани с юношеството, толкова много предупреждения от експерти и толкова много нови опасности, че някои родители са склонни да изпаднат в паника и да превключат на някакъв вид турбо родителство с надеждата, че все още не са изпуснали възможността да достигнат съвършенството. Това е една причина. Друга такава е, че те все още искат да бъдат откликваща и отговорна част от живота на децата си и по този начин се опитват да удължат ролята си на по-мъдри за поне още няколко години. Когато това се случи, голяма част от митологията започва да се превръща в реалност: борби за власт, нарушени правила и споразумения, обструктивно, отвратително и рисково поведение и отчуждение.

Основната причина за това е, че децата до пубертета имат нужда родителите им да предложат тяхното водителство и мъдрост на фронтовата линия, където нещата се случват. Нуждата, както вече беше описана, общият поглед, опитът и способността да мислят за възможните последици, които техните родители притежават в идеалния случай, обуславя необходимостта те да взимат решения, базирани на „каквото е най-добро за теб, моя скъпа щерко”. От първата минута, когато драматичната психосексуална промяна, наречена пубертет нахлуе в живота на детето, нещата стават много различни. Детето започва да поставя под съмнение своята собствена идентичност, ценностите на своите родители, както и собствените си, и често минават няколко години без да придобият каквото и да било ясно знание за това кои са те в действителност. Това може да бъде тих, интровертен процес или постоянна криза, но каквото и да бъде, за родителите е време да осъзнаят, че те може и да знаят коя тя е била, но не и коя е тя сега, днес или утре. Този факт превръща твърдението „Аз те познавам и следователно знам кое е най-добро за теб” в ненадеждно и провокативно. Вашият тийнейджър има нужда да получи от Вас доверие, а след това се нуждае и от това Вие да си намерите нова роля като родители. Той се нуждае, а и Вие също, да отстъпите от фронтовата линия на неговия живот и да бъдете налични като крайна обезопасителна мрежа. Не прекъсвайте Вашето емоционално присъствие, Вашата ангажираност или Вашия интерес, но ги правете от разстояние или със значително забавяне. Бъдете дискретни, любезни, и уважавайте тяхното лично пространство и те ще Ви отговорят подобаващо. Вашата работа и най-добър интерес като родители все още е да се погрижите за Вашето дете, за себе си и за Вашето взаимоотношение с детето, но този път по различен начин. Начин, който постепенно ще направи възможно искреното приятелство между възрастни.

По-конструктивната и задоволителна алтернатива е да приемете ролята на „спаринг партньор”.  Заимствах този термин от професионалния бокс, където всеки бъдещ шампион има спаринг партньор, който му помага да влезе във форма и да спечели първенството. Работата на спаринг партньора е да окаже максимална съпротива и да причини минимални вреди.

Съпротивата се подхранва от Вашите ценности, опит, поглед и мъдрост, които трябва да представите и с които да конфронтирате Вашия тийнейджър във всички случаи, когато той или тя Ви попита за Вашето мнение или разрешение или прави неща, които не одобрявате. Но бъдете сигурни, че го правите по начин, който им оставя достатъчно пространство да вземат самостоятелно решение и да изберат своя собствен път. Помнете, че идеята на порастването е да пораснеш и да станеш самостоятелна личност, а не просто клонинг. Правейки това, Вие няма да развалите процеса и можете да сте сигурни, че детето Ви ще Ви взима на сериозно, въпреки че то обикновено няма да признае това открито.

Някои тийнейджъри имат периоди, в които са откровено противни и, ако Вие сте склонни да приемате всичко лично, може да се наложи да се обърнете към неврологията, която ни казва, че 65% от мозъка на тийнейджъра е в ремонт по време на пубертета. С други думи: опитвайте да не го приемате лично или като доказателство за това, че сте се провалили. Това е просто природа, която взима мястото, където преди е била културата. Вие ще получите Вашата окончателна обратна връзка за Вашите усилия като родител и за успеха на Вашето лидерство, когато Вашето дете стане родител на свой ред и/или стане на тридесет. Каквото и да видите тогава, вече е твърде късно да промените детето си, но никога не е твърде късно да промените себе си.

Сега сте свободни да се наслаждавате изцяло на Вашия живот, пренебрегнатите Ви интереси, партньора Ви и – с малко късмет – спорадичната роля на консултант, когато бъдете поканени.

Допуснали ли сте грешки по пътя? О да – много! Най-добрите родители, които познавам, правят около двадесет грешки всеки ден и ако Вашият личен среден резултат е над тридесет, успокойте се и простете на себе си. Ако признаете онези, за които сте наясно, не само ще престанете да се чувствате виновен през цялото време, но също ще бъдете добър ролеви модел за Вашите деца и те ще Ви обичат завинаги. Това, което се опитваме да постигнем като родители днес, обаче, е по-амбициозно и по-предизвикателно: децата ни да пораснат, обичайки също себе си!!

Отвъд детството

За семейния терапевт често е озадачаващо да наблюдава как нашият интерес към взаимоотношението родител – дете почти изчезва щом веднъж децата напуснат дома. Ние знаем, че качеството на родителството през детството не само е решаващо за благополучието на децата и техните родители през първите осемнадесет години, но е много важно и през следващите десетилетия.

Не говоря за белезите и саморазрушителното поведение, които всички деца получават и възприемат в тяхното семейство. Те са добре познати и често дискутирани. Интересувам се повече от онези повече от 50% от семействата, при които взаимоотношенията между родители и порасналите им деца са дисфункционални до степен, че това лишава всеки един от тях от необходимото качество на живот.

Дори в границите на Европа ние имаме огромни културни различия, ценности и ритуали, когато става въпрос за семейства/разширени семейства. Ние имаме примера на съвременните северозападно европейски „Аз-семейства”, които са склонни да акцентират върху индивидуалното благополучие, както и южно и източноевропейските „Ние-семейства” с техния фокус върху запазване на цялата група щастливи заедно. Ние също така имаме милиони емигранти, които се изправят лице в лице с факта, че техните младежи изискват повече индивидуална свобода. Под повърхността на културните различия всички видове семейства преживяват разновидности на същия основен екзистенциален конфликт: конфликтът между личния интегритет и приспособяването към средата. Този конфликт е история без край във всички семейства и редува периоди на спокойствие и хармония с битки и войни. Най-важното за здравето на всеки поотделно и на семейството като цяло е на тези конфликти да се разрешава да изплуват на повърхността в рамките на семейството.

Като родител с малки деца Вие имате възможността да предотвратите много нещастия и отчуждение, като включите някои от гореспоменатите качества във Вашето лидерство.

– Личният авторитет не само ще накара Вашите деца да се почувстват в безопасност и да Ви уважават, той също така ще им помогне да развият силно усещане за техните собствени нужди, желания и граници, като по този начин ги направи достатъчно силни да тръгнат по свои собствени пътища, когато се наложи.

– Личната отговорност ще павира пътя за Вашите тийнейджъри и пораснали деца, за да станат те в по-голяма степен отговорни, отколкото послушни.

– И двете споменати последствия от Вашето родителско лидерство ще гарантират продължаваща близост, независимо колко често се срещате.

Има предостатъчно нови неща, които чакат да бъдат научени и от двете поколения. Бъдещето на мултигенерационните, мултикултурните и мултирелигиозните семейства не е дефинирано и вратите са широко отворени за всички нас да дадем своя принос.

[1] Даниел Н. Стърн, Междуличностния свят на детето

[2] Й.Юл, Твоето компетентно дете, Балбоа Прес 2011

[3] Й. Юл, Твоето компетентно дете, Балбоа Прес 2011, Юл и Йенсен От подчинение към отговорност, 2004

[4] Й. Юл, Семейният живот, Ауторхаус 2012

[5] Д. Сиегел и …………..Родителство от вътре навън………………….Вероятно най-добрата книга някога писана за родители.

Йеспер Юл – Раздялата

КАКВО Е НАЙ-ДОБРОТО ЗА ДЕТЕТО според Йеспер Юл

Един мини-наръчник за родители и техните терапевти

Увод

Този мини-наръчник атакува директно целта и нарича нещата с истинските им имена. Така че, ако се обиждате лесно или сте фен на абсолютната политическа коректност, тогава по-добре спрете дотук.

Преди около четиридесет години, група детски психиатри, педиатри, социални работници и аз, насърчихме властите в Дания да създадат услуги за подкрепа и медиация за родители в процес на раздяла.

Тези услуги вече не отговарят на нуждите на семействата – особено когато родителите влизат в битки за надмощие и ползват децата си като оръжия. За съжаление, частният бизнес също не може да се справи с тези предизвикателства. Всички са загрижени за политическата коректност и са крайно предпазливи, когато трябва да заемат конкретни или специфични позиции, изразяващи техните професионални становища. Аз не съм ограничен от тези рамки, така че започваме…

 „Какво е най-добро за детето?”

„Най-доброто за детето” е широкоразпространен термин, използван от повечето родители в процес на раздяла. Също така, повечето от тях злоупотребяват с него, просто защото нямат представа за какво говорят, въпреки че някои от тях може и да имат добри намерения. Терминът е предимно използван от родителите като някакъв вид боксова ръкавица, с която се атакуват един друг. Вън от съмнение е, че при това положение нокаутиран е здравият разум, а те не правят нищо добро за децата си.

Когато един съд решава относно родителските права, той е длъжен да разгледа най-добрия интерес на детето като въпрос от първостепенна важност. Нещо повече, родителите са насърчавани също да се водят от този принцип, когато изготвят родителските си планове.

Това е добро намерение и е налице всяка една причина да дадем на това възможно най-високия приоритет.

Какво НЕ е добро за детето?

Много родители се чудят дали раздялата вреди или не на децата, независимо дали тя протича приятелски или под формата на война. За съжаление, „вреда” е поредният термин, използван произволно. По-долу, аз ще ви изложа моето разбиране за това какво вреди на децата, но първо ние трябва да разграничим два различни вида болка.

  • Емоционалната болка е част от живота и по-скоро често отколкото рядко тя ще доминира преживяванията на децата по време на раздялата. Ние преди всичко говорим за скръб, гняв, вина, срам и тревожност. Не можем да бъдем увредени, преживявайки тези емоции, доколкото съществуват възрастни (или други деца), които ни подкрепят. Когато това е налице, детето остава във връзка със себе си и самочувствието му се засилва, както и капацитета му за емпатия.
  • Екзистенциалната болка се отнася към преживяванията и ситуациите, които имат дългосрочно влияние. Тя е тази, която оставя своите отпечатъци върху начина, по който детето преживява това да бъде себе си и да бъде с другите. Говорим за тяхното вътрешно и външно поведение. Това може да се прояви по много разнообразни начини:
    • Като страх от създаване на близки лични взаимоотношения – например приятелства или партньорства;
    • Като чувство на вина, винаги когато някакво нещастие се случи с хората, които обичат;
    • Като силно вярване, че те самите не са подходящи да възпитават деца;
    • Като ниско самочувствие през целия живот;
    • Като нисък капацитет за емпатия и/или
    • Като тенденция да изразяват емоции по насилствен или самонараняващ начин.

За щастие, пълно е също така с преживявания, които имат положително влияние.

Какво наранява детето?

Мое категорично убеждение е, че това, което наранява децата, са екзистенциални преживявания, които намаляват тяхната жизненост и радост от живота. Това е, което ги спира да сияят, отнема техния блясък и ги оставя да се чувстват ограничени и непълноценни.

Това не е различно от случващото се с деца, които са жертви на катастрофи, насилие, сексуална, физическа или вербална злоупотреба и липса на грижа за техните най-фундаментални нужди. Изпълнените с насилие, обиди и злоба раздели, белязани от битките за надмощие на възрастните, не са нищо по-малко от травмиращи за въвлечените в тях деца.

Нещо важно и нараняващо се случва на децата, когато техните родители воюват за родителските права или за правото да прекарват повечето време с тях. Също така е нараняващо, когато родителите се обиждат и си причиняват един другиму болка, защото те егоистично се борят за това, което наричат „най-добро за детето”. Те ще направят точно обратното и ще нанесат само вреда и няма да сторят нищо добро.

Когато родителите си причиняват взаимно болка, в същия момент те ще наранят техните деца. Това е истината, казана възможно най-просто! Те причиняват екзистенциална рана и така раняват не само децата, но също така и взаимоотношенията си с тях – завинаги! Децата обичат и двамата си родители безусловно – дори и когато един от тях или и двамата се държат доста под приемливите морални стандарти.

Любовта на децата не отслабва, ако тяхната майка има афера, баща им пие и ги удря, или ако майка им не си спазва обещанията. Действителността е, че много деца стават дори по-лоялни към родителя, който е основната мишена на морална критика и осъждане. От това можем да заключим, че децата не са в състояние да знаят какво е най-добро за тях. Като възрастни ние трябва да ги изслушаме. Техните желания трябва да бъдат приемани сериозно, но накрая, техните родители са отговорни да им предоставят най-доброто възможно качество на живот в дългосрочен план.

Когато родителите са неспособни да се справят с това, съдилища, експерти и социални власти ще се намесят. Техните решения не са винаги брилянтни, което е още една причина защо е най-добре за всички замесени страни, когато родителите поемат тази отговорност.

Вина и отговорност

Няма значение какво е причинило раздялата и няма значение колко морално виновен всеки родител си мисли, че е другият, и двамата на практика са еднакво отговорни за провала на връзката.

Раздялата никога не е резултат от действията само на един човек, а от начина, по който и двамата възрастни са били заедно от началото на връзката. Това е наистина важна мъдрост, но може да бъде трудна за признаване в момент, когато и двамата родители са заровили глави в пясъка, сочейки се един друг с пръст. С други думи: спрете, пораснете и се дръжте като възрастни!

Така е всъщност добре за качеството на живот на всеки един, както и за новите връзки, които всеки от двамата може би очаква с нетърпение. Някои възрастни просто не са толкова зрели, колкото си мислят, че са! Така че

…време е да пораснат!

Децата отчаяно се нуждаят от зрели родители, в противен случай те ще се почувстват самотни и автоматично ще поемат вината за случващото се, независимо какво родителите им ще кажат по въпроса. Това реално се случва, когато родителите не поемат отговорност за тях самите или за техните деца. За остатъка от живота си те ще трябва да предизвикват способността на родителите си да действат отговорно. Това е многократно по-важно от това да имат собствена стая, ваканция, играчки, кученце или джобни.

Очевидно родителите не могат да пораснат и добият зрялост за една седмица, но веднъж щом процесът започне, чувството на вина у децата им ще се успокои. Много бързо и самите родители ще започнат да се чувстват по-добре. Запомнете – родителите също така моделират начина, по който самите деца се разделят с техните партньори, ако това се случи по-късно в живота им.

Разгледайте следните изречения:

  • Да, аз искрено вярвам, че си струва да се боря с бившия/ата в името на нашите деца.
  • Да, аз разбирам, че нашите войни не са в интерес на децата.
  • Да, аз знам…но не знам как да спра.

Ако сте отбелязали първата възможност, тогава няма смисъл да продължавате да четете. Ако сте отбелязали втората или третата опция, тогава

…потърсете помощ!

Положението може да е такова, че вие като родители не можете да понасяте да се гледате. Възможно е да не сте в състояние да дишате един и същ въздух, без да се карате и обвинявате взаимно – и да няма начин да спрете. В този случай, първата зряла стъпка е да потърсите помощ за цялото семейство – заедно. Намерете фамилен терапевт, който има достатъчно смелост и опит да се справи с проблемите в епицентъра на семейния ви хаос.

Вижте се с терапевта веднъж, два пъти или колкото има нужда, докато се научите как да се държите един с друг благоприлично. Бащата в едно семейство, което веднъж консултирах, изведнъж каза на жена си: „Не можеш ли просто да се отнасяш към мен като към непознат!!!” Това, което имаше предвид, беше, че той искаше да бъде третиран с уважението, с което тя се държеше с непознатите.

За съжаление, добрите терапевти са рядкост. Попитайте наоколо, разгледайте, консултирайте се с вашия лекар и говорете със социалните служби. Родителите не трябва да се колебаят да сменят терапевта, ако не бъде отбелязан никакъв прогрес след няколко консултации. Отделянето на време и усилия за смяната на терапевта изисква всеки да е съгласен за едно: че има нужда от помощ.

Изберете терапевт

Как ще познаете правилния терапевт: срещнете се с него или нея два пъти и ако един от вас няма усещането, че сте третирани правилно, кажете това на терапевта на третата среща. Ако това усещане не се промени по време на третото посещение, намерете някой друг. Добрата химия между терапевт и клиенти не винаги е даденост – просто така стоят нещата и никой няма вина за това. Когато сте избрали терапевт, от съществено значение е той или тя да желае да говори и с двама ви в присъствието на децата ви.

Не е задължително децата ви да седят неподвижно или да отговарят на безчет въпроси. Могат да четат, играят на Ай Пад или да строят с ЛЕГО. Абсолютно полезно е за децата да присъстват и да осъзнават, че някой се опитва да помогне на родителите им. Това ще снеме тежкия товар от крехките им рамене. Много често сме били свидетели как на следващия ден децата започват да се справят много по-добре в детската градина или в училище. Когато децата ви осъзнаят, че терапевтът е зрял и грижовен възрастен, те скоро ще се доверят и най-вероятно ще започнат да участват в консултирането. Ако това не се случи, има два начина да продължите:

  • Щом се върнете у дома всеки от вас може да попита децата ви какво не им харесва. Бъдете директни и кажете: „Ти не каза нищо по време на консултацията. Това е така, защото нямаш доверие на терапевта ли?” По време на следващото посещение ще трябва да споделите техните честни отговори с терапевта.
  • Очевидно би било далеч по-добре, ако терапевтът забележи, че децата ви нямат желание да участват и да повдигне този въпрос още там. Съдържанието на консултантската сесия следва да бъде определено от всеки участник в процеса, не само от терапевта.

Пътят напред

Вашата текуща война засяга единствено вашето общо минало – и е за това кой е прав. Има истина в израза: ТРЯБВА ДА ПУСНЕШ, ЗА ДА ПРОДЪЛЖИШ НАПРЕД. Никой няма да се почувства по-добре от това че е „прав”.  Децата няма да разцъфтят от щастие, когато техните родители се възприемат като „победители” или „победени”. Такъв вид справедливост не съществува. Вие двамата сте се избрали един друг за партньорство и родителство. За остатъка от живота си вие сте отговорни за това решение и децата ви също ще трябва да живеят с това за остатъка от техния живот.

Няма право на връщане, все едно сте купили връзката си в магазин. Повечето родители могат да видят мъдростта в необходимостта да пуснат. Когато пуснете амбицията си да бъдете прави или да правите нещата по вашия собствен начин, тогава цялото ви семейство ще се почувства по-добре. Ако не можете да пуснете, тогава съдилищата в крайна сметка ще ви принудят да го направите. Мога да кажа две неща за този начин на пускане:

  1. Когато правото и психологията се срещнат, психологията винаги губи.
  2. Нито адвокатите, нито съдиите, въздават справедливост. Да представите вашия хаос на съдилищата е в най-лошия интерес на децата – а аз всъщност вярвам, че на вас ви пука повече за тях, за да им причините това.

На добър час!

Йеспер Юл за смартфоните и таблетите като „членове на семейството“

НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО ИЗПОЛЗВАМЕ СМАРТФОНИТЕ И ТАБЛЕТИТЕ, ПОДЛАГА СЪРЦАТА НИ НА ДУХОВЕН ГЛАД

© Йеспер Юл, Фемилилаб Интернешънъл 2016

Превод: Борис Колев, familylab.bg

Тази статия е вдъхновена от проучване на датска телевизия през пролетта на 2016 г., което включваше 600 тринадесетгодишни деца от 6 клас и сходна група родители. Подобно на много други професионалисти, към мен са се обръщали стотици родители с въпроса за ефекта от използването на смартфони и таблети върху социалните умения на децата и развитието на техните мозъци. Тъй като учените в областта на неврологията от различни страни все още публикуват крайно различни резултати, становища и препоръки, аз предпочитах да се придържам към моята експертиза, която е свързана с естеството и качеството на семейните взаимоотношения, но изумителната последователност в мислите и преживяванията на тези датски младежи и родители ме вдъхнови да напиша тази статия.

Аз наричам електронните устройства „членове на семейството”, защото те привличат много внимание и буквално променят културата на семействата по начин, който е нездравословен за базираните върху любов взаимоотношения между възрастните, между сиблингите и между родителите и децата.

Йеспер Юл

Проучването заключава, че на мнозинството от учениците им липсват техните родители и те искат да прекарват повече несмущавано от странични фактори време с тях. Същото важи за родителите и аз съм убеден, че бихме получили подобни отговори и от партньорите. Това проучване се осъществи в точното време, защото ние наближаваме повратната точка в историята, когато мнозинството от младите възрастни няма да могат повече да сравняват семейния опит преди и след смартфоните.

По редица причини, голямата част от възрастните са убедили самите себе си, че техният живот трябва задължително да следва темпото, диктувано от имейлите, съобщенията, постовете и текстовете в мрежата и работодатели, приятели, бизнес партньори изглеждат щастливи от нашето разположение 24-7. Същото можем да кажем даже и за много малките деца и тяхната социална мрежа. Това съчетание от фактори в момента е реалност, която се е превърнала в жесток проблем до степен, че ние трябва да променим настройките на съзнанието си.

Отношенията между възрастните

Преди десет години повечето възрастни преживяваха и възприемаха използването на мобилни телефони по време на частни посещения, срещи и хранене като смущаващо, разочароващо и проява на нелюбезност. Сега това рядко е така и най-вече младите хора (под 50 години) се чувстват неудобно да го коментират. То е просто тъпо и старомодно. Всяко близко приятелство или основано на любов взаимоотношение има нужда от продължителност и непрекъсвана заедност, за да расте по-силно и да развие всички свои потенциални нюанси и силата си – точно както растенията се нуждаят от наторяване. Нищо ново под слънцето. Ние знаем от двойки, живели заедно 7+ години, че те се чувстват отчуждени, самотни, нещастни и разочаровани, когато това се случва само, когато има проблеми или криза в семейството и още повече, когато тези „спешни срещи” са или невъзможни, или значително по-кратки и фокусирани на решението. На този етап и двамата преживяват чувство на празнота и липса на смисъл. Ние функционираме много добре, но не живеем – казват те.

Няма кой знае какво значение какво конкретно причинява липсата на продължителност и непрекъсвана заедност. Преди смартфоните това се дължеше на телевизията, стреса от работата, перфекционизма, задълженията извън нуклеарното семейство, хобитата и т.н. Всички тези фактори – включително днешните смартфони и таблети – не са истинските причини за загубата на интимност и смисъл в нашите близки отношения. Истинската причина е в нашите умове и това е добра новина, защото означава, че ние можем да променим нещата, независимо какво другите решат да правят. Това е и което много двойки правят всеки ден, когато някой от тях се разболее от рак или техните живот и лайфстайл са застрашени или е невъзможно да бъдат запазени по други причини. Животът в очакване на смъртта често прави изборите ни по-интелигентни.

Отношенията между родители и деца

Ето какво се случва все по-често за времето от около няколко часа, което децата прекарват с техните родители средно за един ден. Те искат да зададат на техните родители въпрос, искат да им разкажат за нещо или искат да реагират на нещо, което родителят току-що е казал, но много често отговорът е: „Съжалявам, скъпа, трябва да взема тази”; „Съжалявам, но току-що получих съобщение от работата и трябва да отговоря…..няма да се бавя, обещавам!”; „Може ли да изчакаш минутка, моля…аз трябва да…”; „О, не – съжалявам – забравих да го изключа и сега трябва да отговоря”.

В краткосрочен план това поведение обърква децата. Обратно на вярванията на много възрастни, децата не се чувстват „отхвърлени”. Не съществува такова чувство. Когато възрастните казват, че се чувстват „отхвърлени” това е, защото те чувстват нещо, което ги кара да мислят, че са били отхвърлени. Децата не обработват техните емоции по такъв интелектуален начин. Когато техните родители ги отхвърлят, те просто се чувстват тъжни, разочаровани  или ядосани, но както децата винаги правят, те започват да сътрудничат с (да се адаптират към) това родителско поведение. Първоначално те се примиряват и се надяват нещата да се променят, докато накрая се отказват и спират и да опитват. На възраст около три години те започват да копират поведението на възрастните и се фокусират върху техните собствени екрани, например таблетите, телевизията, а по-късно и върху личните си смартфони. Когато децата от скорошното проучване казват, че на тях им липсват родителите им, това чувство е коктейл от няколко различни емоционални реакции и формиращи се преживявания:

Чувствам се безпомощен

Те се чувстват безпомощни, защото много от историите и емоциите, които искат да споделят със своите родители, не могат да бъдат изразени под натиска на времето, а изискват чувство на сигурност, интимност, поверителност и активна подкрепяща емпатия. Въпреки че се чувстват безпомощни в тази ранна фаза, те все още имат доверие, че техните родители знаят най-добре и следват водачеството им.

Аз съм объркан

Всеки път, когато родителят спира контакта дори само за една или две минути, детският ум започва да блуждае и потокът на съзнанието се прекъсва. Следващата от това лоша „краткосрочна памет” често фрустрира родителите, които тогава заключават, че това не е било важно. Да се чувстваш объркан прераства в това да се чувстваш като глупак.

Не мога да ти имам доверие

Детето прави много точното наблюдение, че нещо друго е по-важно за моите родители, отколкото съм аз. Това отнема растящото и крехко самочувствие на децата в неговата най-критична и уязвима точка: чувството да бъдещ важен в живота на своите родители. Няма никакво значение колко пъти родителят впоследствие ще повтаря „Обичам те”, ще се извинява и ще прави романтични обещания за бъдещето, като например: „Ще ти се реванширам”. Вредата вече е причинена. В ранните години децата ще изберат да вярват на думите на родителите си, което в крайна сметка ще доведе до момент, когато те ще се съмняват в техните собствени емоции и едно друго голямо парче ще бъде отчупено – тяхното самочувствие.

Аз съм самотен

По време на целия път през този 10-12 годишен процес на учене, децата се чувстват самотни всеки път, когато техните родители избират да дадат приоритет на техния телефон и за много деца тази самота определя тяхното съществуване и в социален контекст. Най-честият ефект за децата преди пубертета е общата загуба на доверие и надежда, че който и да било възрастен ще отдели време да ги слуша и да им помогне да формулират как са и кои са.

Когато настъпи пубертетът, те ще се оттеглят от семейния живот като цяло и ще търсят близост, висока оценка и разбиране някъде другаде и много често в и чрез социалните Интернет платформи. Ние знаем от горещите телефонни линии за деца между 6 и 16, че много деца достигат до извода, че техните родители нямат време да говорят с тях. Това не е непременно обективна истина, но това е техния опит и извод.

Млади възрастни

Психолозите и консултантите, които работят със студенти и други групи млади хора между 16 и 25 години, докладват за стремглаво нарастващ брой студенти и клиенти, които са самотни, депресирани, страдат от тревожност и социална фобия и са склонни към саморазрушително поведение. Основно те говорят за чувство на отчуждение от техните родители от много ранна възраст и тази изолация ги е лишила от възможността да усещат и изразяват случващото се в техните души. Ние вече сме достигнали момента, когато много от тези млади хора стават на свой ред родители и най-вероятно ще пренесат тези затруднения върху собствените си деца, което ще доведе до плашещо нарастване на броя на деца и възрастни със сериозни ментални здравословни проблеми.

Предписването на лечение с антидепресанти за тези млади хора е противопоказно, както и контрапродуктивно. Самотата и скръбта може да изглеждат и да се усещат като депресия, но определено не са. Антидепресантите не правят нищо друго, освен да балансират нивото на дискомфорт в поносими граници и да попречат на пациента да се справи със ситуацията по здравословен начин.

Децата, както и младите възрастни, съобщават, че лечението ги кара да се чувстват по-добре, но това по никакъв начин не доказва, че те в действителност са по-добре. Медикаментозното лечение е лош заместител на взаимоотношенията и отношенията, формирани под влиянието на антидепресанти, са доказано повърхности и нетрайни.

Същността на личните взаимоотношения

Етимологичният произход на английския глагол „отнасям се” е, че когато аз се отнасям към някого аз разказвам себе си на другия. Личното взаимоотношение е начин да бъдем заедно на място, където споделяме нашите мисли, история, чувства, опит и мечти тук-и-сега.

В природата на отношенията е, че те се движат като махало между близост и съединяване и разделяне. Когато нашата нужда от близост е задоволена, нуждата от дистанция се усеща и когато тя е задоволена, жаждата за близост възниква и така нататък и така нататък. Нашият живот като партньори и членове на семейство без съмнение би бил по-малко сложен, ако нашите нужди са били синхронизирани, но те не са. Един от най-добрите начини да преживеем този ритъм е да вземем 3-седмична семейна ваканция без предварително планиране и само да плануваме сутринта за същия ден и да имаме дни, когато абсолютно нищо не е планирано. Тайната и лечебна съставка е да бъдем заедно и свободни да следваме ритъма на нашите махала.Такъв опит прави по-лесно за възрастните и учениците да се приспособят към по-неестествените ритми на ежедневния живот. В допълнение, ние сега знаем, че нашето чувство на самота не е причинено от другия или другите, а от нашия собствен начин на живот.

Емоционалната и интелектуална интимност често има нужда от 2-3 часа на заедност, за да порасне и разцъфти. Този аспект на взаимоотношението изисква определен вид тишина и празнота, където „закачването” един към друг се осъществява и бива последвано от комфортна тишина. В този момент ние чуваме самите себе си да казваме неща, които никога не сме казвали преди и/или не сме знаели, че си ги мислим. Това се случва и във връзката с нашите деца (поотделно с всяко едно от тях) и често създава нови прозрения и възхитителни нови развития.

Днешният начин на живот прави изключително трудно, предвид естеството на взаимоотношенията, те да се разгърнат и разцъфтят, но ние можем да създадем острови на заедност, където да бъде възможно да рестартираме нашите взаимоотношения, при положение, че не занесем смартфоните си на острова. Когато ги вземем със себе си, нашите семейства заприличват повече на архипелаг от отделни острови, свързани от нищо друго, освен електронна комуникация.

За да могат взаимоотношенията да се развият от влюбването до смислената близост, ние трябва да прекарваме колкото се може повече време лице в лице. Не е казано, че трябва да седим и да си говорим, за да се случи, но ние трябва да играем и работим заедно, да танцуваме и да се движим заедно, да се прегръщаме и правим любов, да плачем и да се утешаваме, да готвим и да се храним заедно, да се запознаваме с любимите на другия музика, изкуство, приказки,както и с нуждата да остане сам. Това е обяснението защо толкова малко дългосрочни взаимоотношения успяват да оцелеят и защо смяната на дома всяка седмица е толкова трудно за децата. За някои кратки моменти се надяваме, че имейл, чат и скайп може да компенсира физическото разстояние, но това не е възможно. Те всички са ценни бизнес средства, но в отношенията с хора, които обичаме и от които зависим, те са лоши заместители. Има причина защо ние полагаме главите си върху гърдите на другия – звукът и усещането на сърцето на другия е най-крайното преживяване на това да не бъдеш сам. Възможно е да използваме смартфоните си да запишем един на друг сърдечния си ритъм и слушането му е успокояващо – особено за бебетата, но в никакъв случай не е по-добро от истинското нещо.

Нуждаем се от нов начин на живот

През последните 4-6 години имаше експерименти в някои страни, където на децата им беше забранено да използват смартфоните си в училище, а семействата опитаха да живеят напълно без тях за седмица или месец и повече. Положителната обратна връзка от всички възрастови групи бяха преобладаващи. Тяхната крива на учене в училище тръгна нагоре и родители и деца бяха развълнувани и много бързо се запалиха по всички неща, които можеха да правят заедно. Този опит, в съчетание с нарастващата осъзнатост, че нашето темпо и приоритети не ни носят нищо добро, ми дава надежда, че масова промяна на начина на живот е възможна.

Разбира се, всяко семейство трябва да създаде своя собствена нова култура и правила, но, моля, имайте предвид, че този проект не е за предпазване на децата от потенциални мозъчни увреждания, той е за постигане на по-високо качество на семеен живот, близост и интимност. Той е за това да направиш себе си достъпен и наличен за най-близките си, като същевременно откажеш да бъдеш наличен за целия останал свят. Не чакайте новата тенденция да изникне от нашето лично крушение – съюзете се с децата си и с други семейства във вашето обкръжение и се решете на двуседмичен експеримент. След две седмици оценете, коригирайте и се уверете, че всеки е наясно, че 3 месеца е минималният изпитателен срок. Споделете опита си във фейсбук или друга социална медия и създайте трайно движение.

Това са моите предложения:

  • Целият сутрешен ритуал да бъде период, свободен от телефони и същото правило да се прилага за времето от половин час преди вечеря до лягането на децата. Направете си хубаво изглеждаща кутия в хола, където всеки трябва да поставя и зарежда телефона си по време на периодите, свободни от телефони.
  • Изключете всички телефони при лягането в леглото и ги включете, когато сте на път към училище и работа на следващия ден.
  • Всички хранения да бъдат периоди, свободни от телефони, включително посещенията в ресторант и чакането преди храната да бъде сервирана. (Тези минути са перфектни за осъществяване на контакт и установяване на близост след период на раздяла) Ако позволите използването на телефони и таблети по време на чакането, посланието е: ние сме се събрали само за да ядем и да натъпчем телата си с хранителни вещества, а не нашите сърца и души. (Имайте предвид, че децата могат да отворят сърцата си при попълване на въпросник, но често не и към родителите си или го правят едва когато е твърде късно).
  • Родителите и двойките могат да постигнат съгласие за конкретните прозорци, когато смартфоните и таблетите могат да се използват, но те трябва като минимум да бъдат изключвани, когато споделяте хранения или легла, когато сте заедно в киното или навън.
  • Уверете се, че сте предупредили приятелите си, семейството, колегите и работодателите си, че не сте вече наличен през цялото време и помогнете на децата си да направят същото, ако е необходимо.

Преценявайки сведенията от семействата, които вече са направили нещо подобно, ние знаем, че е важно родителите да поемат лидерството, особено през първите 3 месеца, което включва регулярни актуализации на нуждите на всеки един и на графиците. След 2-3 месеца децата стават най-убедените проповедници на промяната и често вдъхновяват своите приятели да разбъркат електронните карти и в техните семейства.

В някои училища, в които има пълна забрана, децата видяха много ползи и предложиха да получат достъп до техните телефони по време на обедната почивка, за да наваксат с тяхната социална медия. Когато училищата се съгласиха, разликата между времето за телефон и това за учене стана по-смислена за децата.

Кой уби леопарда?

– Как си, Леопарде? – го питахме ние с цялата си сериозност на осемгодишни хлапаци.

– Хеви метъл шефе – отговаряше, боботейки, той и очите му грейваха. Огромни, сини като небето, невинни детски очи.

После се смеехме. Дълго и искрено. Усмивката разкриваше кривите му зъбки. Почти винаги беше усмихнат. Най- силно ни впечатляваше формата на главата му. Форцепсът, с който е бил ваден от некадърния лекар, я беше направил причудлива. Напомняше нещо средно между картина на Пикасо и детска рисунка.

Харесвахме си го. Тичаше след нас по коридорите в междучасията, а когато играехме мач винаги стоеше до вратаря. Говореше трудно, но го бяхме научили да отговаря на паролата ни:

– Как си Леопарде?

Очите му светваха, усмихваше се, грееше, свиваше в юмрук ръката си, изпъваше показалец и кутре и избоботваше:

– Хеви метъл шефе!!!

Следваше смехът. Нашият и неговият. Не беше „ присмиване”. Беше нашият начин да си покажем, че се обичаме, че сме едно, че сме значими.

Това и тогава, и сега, го могат само децата. При големите не става, не се получава, или го могат само тези „ големи”, които са успели да запазят нещо от детето в себе си.

Никой не се опитваше да „интегрира” леопарда, да го приобщава и добре, че не го правеха. Със сигурност щяха да ни попречат. Леопарда беше наш. И ние бяхме негови. Приемахме го такъв, какъвто е, и го обичахме.

Пристигна в града с постъпването ни в първи клас. Градчето беше малко. Хората се познаваха.

Големите със сигурност са се чудили какво води Леопарда и майка му тук.

Спомням си майка му. Имаха едни и същи очи.

След училище той отиваше при нея във фризьорския салон, седеше и я чакаше да свърши работа. Салонът беше на главната улица. Често го вземахме от там, за да играе с нас. Знаехме, че живее някъде на края на града, защото с майка му винаги се качваха в единствения градски автобус точно в седем вечерта. До края на работния ден стоеше в салона и чакаше майка си, или играеше с нас.

Още го виждам. Спомням си го. Споменът е топъл, мил, жив и цветен. Леопарда седи на овехтялото канапе, усмихва се , а над главата му стои табела с надпис:

„Културният човек говори тихо и чака реда си”

Леопарда почти не можеше да говори, но …ЧАКАШЕ РЕДА СИ!!! Тогава не разбирахме, нито аз, нито приятелите ми. Не предполагахме, че редът му ще дойде.

– Как си Леопарде?

– Хеви метъл шефе.

И смях. Смеехме се. И аз, и той, и другите, когато го вземахме от салона, за да играем. Майка му знаеше поздрава ни. Поглеждаше ни усмихната, докато подстригваше.

– Доведете ми го в седем без петнайсет.

Винаги го водехме. Точно в без петнайсет. Леопарда беше наш и ние бяхме негови.

Спомням си лятото. Като всичките ми лета от това време. Топло, съкровено и мое. Помня усещането, че съм значим, щастлив, безгрижен, че съм заедно с приятелите си в градчето, което е наше.

Планината сутрин събличаше мъглите и ги изсипваше в реката, а по обед вировете на същата тая река гъмжаха от нас. Помня горещите скали, върху които лягахме измръзнали от ледената вода.

Помня първия учебен ден в четвърти клас. Вече бяхме в гимназията – огромно, студено здание, намиращо се в най- високата част на града. Бяхме сменили училището, но класът ни се беше запазил.

Заради това ни беше хубаво .Срещнахме се в бъркотията на двора – огромен с гимнастически уреди.

Щъкахме около големите, които се отличаваха от нас по униформите си. Гимназистите носеха сини сака, панталони и ризи в същия цвят. Останалите бяха пионери, а на нас ни предстоеше. Да минем по техния път, да сменим чавдарската връзка с пионерска, да сложим саката и панталоните и да …

ДОЧАКАМЕ РЕДА СИ!!!

Всеки имаше РЕД и МЯСТО. Просто, ясно, категорично и безумно !!!

Тогава не го осъзнавахме. Не бяхме наясно с това – какво ни чака и какво следва. Радвахме се, че сме заедно, че ни предстои нещо ново и непознато.

Пръв се усети Венци.
– Другарко – прекъсна новата ни класна по средата на представянето й – Къде е Леопарда? – Ааа, мисля, че се казваше Юли, Юлиян. Не му помня фамилията.

Учителката отвори дневника, намести си очилата и погледна.

– Не виждам ученик с такова име.

Сръчках Венци, шепнейки му:

– Сигурно са го преместили в Б клас.

Не беше там. Изобщо не беше в училището. След часовете отидохме до фризьорския салон. Нямаше го.

Нямаше я и майка му.

„Културният човек говори тихо и чака реда си” Стоеше само тъпата табела.

– Знаете ли къде е Юли от моя клас, синът на фризьорката? – попитах нашите, докато вечеряхме.

Спогледаха се. По погледите им разбрах, че знаят и, че ще им е трудно да обяснят. Баща ми сръчка майка ми. Както винаги тя щеше да обяснява. Когато имаше нещо за обясняване го правеше майка ми.

Обяснение не последва, последва въпрос.

– Ти нали знаеш, че Юли е различен?

– Не. С какво? – Стрелках ги двамата с очи и чаках.

Паузата беше неловка. Гледахме се и тримата. Аз ги гледах с очакване , те се гледаха с неудобство.

– Яж, яж – подкани ме баща ми.

– Къде е Юли и с какво е различен !?!? – Вече им крещях.

Сега вече знам, че им е било трудно и, че са били безпомощни. Тогава не го знаех. Стоях изправен над масата и ги гледах бесен.
– Той всъщност е … – майка ми не можа да продължи.

– Какво е !?!?! – Продължавах да им крещя.

– Премести ли са го – Изстреля баща ми. Лалке, кажи му.

И отново погледна майка ми.

– Деца като него не могат да продължат да учат с вас, в нормално училище – прошепна майка ми и млъкна. Млъкнахме всички. Станах от масата и излязох. Срещу нас на същата улица живееше Венци.

Свирнах под прозореца му както всеки път. Венци излезе. Казах му. Мълчахме дълго. После той ме погледна. Очите му бяха натежали от сълзи. Попита ме :

– Как си Леопарде?

– Хеви метъл шефе!!! – Опитах да го кажа като него, но не ми се получи. Беше ме стиснало. Онова невидимото стискане, дето първото те стиска за гърлото, а после се пренася като тежест в гърдите.

Много по- късно научих, че е отровна смес от гняв, отчаяние, безпомощност. По-скоро го прошепнах.

– Хеви метъл шефе!!!

Седяхме на бордюра и гледахме надолу. Знаех, че и той като мен плаче, и също като мен крие сълзите си. Моите капеха върху мръсните гуменяци.

Прощавахме се. С Леопарда и с детството. Бяха си тръгнали. Леопарда си беше тръгнал без да се сбогуваме. Някой го беше убил. Беше ни го отнел с един единствен изстрел в сърцата ни. Детството си тръгна постепенно. Това беше началото на краят му.

***

-Това е господин Гайтанджиев. Психолог е в нашето училище. Той ще ти помага….

Гласът на директорката затихваше. Заглушаваше го онова невидимото, дето първо те стиска за гърлото, а после се пренася като тежест в гърдите.

– Аш шъм Щефан – Избоботи първокласникът и се усмихна.

Очите му грейнаха. Огромни, сини като небето, невинни детски очи. Не можех да сваля моите от неговите. Опитах да скрия сълзите си. Не успях. Падаха върху обувките ми. Като магическа течност ги превърнаха в мръсни гуменяци. Замириса ми на липа и на река, на лято и гора. Не, не беше гняв, отчаяние и безпомощност. Усещането в гърлото и гърдите имаха други имена и друго значение.
Клекнах пред детето, прегърнах го. Погледнах го в очите. Огромни, сини като небето, невинни детски очи. Вече не исках да скрия сълзите си. Една единствена мисъл се блъскаше в съзнанието ми.

Крещеше, заклеваше се.

– НЯМА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ УБИЯТ ОТНОВО !!! Усмихнах му се и го попитах.

– Как си Леопарде?

Бележка на автора:

Преди трийсет години, докато бях ученик “различните” деца дочакваха реда си в специализирани училища, след което животът им, и техният, и на родителите им биваше напълно съсипан.

Днес, тридесет години по- късно, системата се опитва да промени нещо. Единствената разлика, е че няма интернати. Следва се сепарационно-фашисткия модел на „Прелетните птици”. Ангажираните в работа точно с този тип деца – учители, психолози, членове на екипи, успешно се отървават от тях, внушавайки на родителите им, че:

„Мястото им не е тук, точно в това училище”.

Че ”..В другото ще се справят по- добре, защото програмата е по- лека и не е целодневна”.

Че „полагат всички усилия, но детето не може да си намери приятели и среда”.

Че „детето има нужда от специализирано медикаментозно лечение, заради проявите си”.

Бидейки безпомощни родителите са принудени да местят „ Да прелитат” децата си от едно училище в друго. Конфликтите в семействата (В по- голямата си част децата с поведенчески прояви са от дисфункционални семейства) се задълбочават и съответно успешно катализират прояви, окачествявани от специалистите като „Девиантно поведение”, или…

„То детето просто е агресивно”

Калин Гайтанджиев, психолог/семеен консултант

Калин Гайтанджиев е номиниран за „Герой на децата“

Калин Гайтанджиев е психолог в 35. СУЕ „Добри Войников“ в София. Той работи в интерес на децата и им помага да израснат като по-добри хора.

Калин Гайтанджиев е психолог в 35. СУЕ „Добри Войников“ в София от няколко години. Също така е музикант и творец, баща на няколко деца и един от най-вдъхновяващите хора.

Той дава всичко от себе си в работата си, а дори и малко отгоре. Благодарение на него с взаимни усилия ръководството от предишния мандат на ученическия съвет в училището успя да възроди съвета. В момента се правят събрания два пъти в месеца, взимат се важни решения, организират се различни събития и инициативи и най-важното – те са граждански активни, наистина се интересуват какво се случва в училището, изразяват си мнението и правят нещо, когато не са съгласни.

Всеки ден той се бори със системата, която ощетява децата, изкарва ги свръхактивни и с психични проблеми, когато учителите просто не са педагозите, които трябва да бъдат, и единствената им цел е да потъпкват достойнството на учениците си.