Категория: Актуално

– Как си, Леопарде? – го питахме ние с цялата си сериозност на осемгодишни хлапаци.

– Хеви метъл шефе – отговаряше, боботейки, той и очите му грейваха. Огромни, сини като небето, невинни детски очи.

После се смеехме. Дълго и искрено. Усмивката разкриваше кривите му зъбки. Почти винаги беше усмихнат. Най- силно ни впечатляваше формата на главата му. Форцепсът, с който е бил ваден от некадърния лекар, я беше направил причудлива. Напомняше нещо средно между картина на Пикасо и детска рисунка.

Харесвахме си го. Тичаше след нас по коридорите в междучасията, а когато играехме мач винаги стоеше до вратаря. Говореше трудно, но го бяхме научили да отговаря на паролата ни:

– Как си Леопарде?

Очите му светваха, усмихваше се, грееше, свиваше в юмрук ръката си, изпъваше показалец и кутре и избоботваше:

– Хеви метъл шефе!!!

Следваше смехът. Нашият и неговият. Не беше „ присмиване”. Беше нашият начин да си покажем, че се обичаме, че сме едно, че сме значими.

Това и тогава, и сега, го могат само децата. При големите не става, не се получава, или го могат само тези „ големи”, които са успели да запазят нещо от детето в себе си.

Никой не се опитваше да „интегрира” леопарда, да го приобщава и добре, че не го правеха. Със сигурност щяха да ни попречат. Леопарда беше наш. И ние бяхме негови. Приемахме го такъв, какъвто е, и го обичахме.

Пристигна в града с постъпването ни в първи клас. Градчето беше малко. Хората се познаваха.

Големите със сигурност са се чудили какво води Леопарда и майка му тук.

Спомням си майка му. Имаха едни и същи очи.

След училище той отиваше при нея във фризьорския салон, седеше и я чакаше да свърши работа. Салонът беше на главната улица. Често го вземахме от там, за да играе с нас. Знаехме, че живее някъде на края на града, защото с майка му винаги се качваха в единствения градски автобус точно в седем вечерта. До края на работния ден стоеше в салона и чакаше майка си, или играеше с нас.

Още го виждам. Спомням си го. Споменът е топъл, мил, жив и цветен. Леопарда седи на овехтялото канапе, усмихва се , а над главата му стои табела с надпис:

„Културният човек говори тихо и чака реда си”

Леопарда почти не можеше да говори, но …ЧАКАШЕ РЕДА СИ!!! Тогава не разбирахме, нито аз, нито приятелите ми. Не предполагахме, че редът му ще дойде.

– Как си Леопарде?

– Хеви метъл шефе.

И смях. Смеехме се. И аз, и той, и другите, когато го вземахме от салона, за да играем. Майка му знаеше поздрава ни. Поглеждаше ни усмихната, докато подстригваше.

– Доведете ми го в седем без петнайсет.

Винаги го водехме. Точно в без петнайсет. Леопарда беше наш и ние бяхме негови.

Спомням си лятото. Като всичките ми лета от това време. Топло, съкровено и мое. Помня усещането, че съм значим, щастлив, безгрижен, че съм заедно с приятелите си в градчето, което е наше.

Планината сутрин събличаше мъглите и ги изсипваше в реката, а по обед вировете на същата тая река гъмжаха от нас. Помня горещите скали, върху които лягахме измръзнали от ледената вода.

Помня първия учебен ден в четвърти клас. Вече бяхме в гимназията – огромно, студено здание, намиращо се в най- високата част на града. Бяхме сменили училището, но класът ни се беше запазил.

Заради това ни беше хубаво .Срещнахме се в бъркотията на двора – огромен с гимнастически уреди.

Щъкахме около големите, които се отличаваха от нас по униформите си. Гимназистите носеха сини сака, панталони и ризи в същия цвят. Останалите бяха пионери, а на нас ни предстоеше. Да минем по техния път, да сменим чавдарската връзка с пионерска, да сложим саката и панталоните и да …

ДОЧАКАМЕ РЕДА СИ!!!

Всеки имаше РЕД и МЯСТО. Просто, ясно, категорично и безумно !!!

Тогава не го осъзнавахме. Не бяхме наясно с това – какво ни чака и какво следва. Радвахме се, че сме заедно, че ни предстои нещо ново и непознато.

Пръв се усети Венци.
– Другарко – прекъсна новата ни класна по средата на представянето й – Къде е Леопарда? – Ааа, мисля, че се казваше Юли, Юлиян. Не му помня фамилията.

Учителката отвори дневника, намести си очилата и погледна.

– Не виждам ученик с такова име.

Сръчках Венци, шепнейки му:

– Сигурно са го преместили в Б клас.

Не беше там. Изобщо не беше в училището. След часовете отидохме до фризьорския салон. Нямаше го.

Нямаше я и майка му.

„Културният човек говори тихо и чака реда си” Стоеше само тъпата табела.

– Знаете ли къде е Юли от моя клас, синът на фризьорката? – попитах нашите, докато вечеряхме.

Спогледаха се. По погледите им разбрах, че знаят и, че ще им е трудно да обяснят. Баща ми сръчка майка ми. Както винаги тя щеше да обяснява. Когато имаше нещо за обясняване го правеше майка ми.

Обяснение не последва, последва въпрос.

– Ти нали знаеш, че Юли е различен?

– Не. С какво? – Стрелках ги двамата с очи и чаках.

Паузата беше неловка. Гледахме се и тримата. Аз ги гледах с очакване , те се гледаха с неудобство.

– Яж, яж – подкани ме баща ми.

– Къде е Юли и с какво е различен !?!? – Вече им крещях.

Сега вече знам, че им е било трудно и, че са били безпомощни. Тогава не го знаех. Стоях изправен над масата и ги гледах бесен.
– Той всъщност е … – майка ми не можа да продължи.

– Какво е !?!?! – Продължавах да им крещя.

– Премести ли са го – Изстреля баща ми. Лалке, кажи му.

И отново погледна майка ми.

– Деца като него не могат да продължат да учат с вас, в нормално училище – прошепна майка ми и млъкна. Млъкнахме всички. Станах от масата и излязох. Срещу нас на същата улица живееше Венци.

Свирнах под прозореца му както всеки път. Венци излезе. Казах му. Мълчахме дълго. После той ме погледна. Очите му бяха натежали от сълзи. Попита ме :

– Как си Леопарде?

– Хеви метъл шефе!!! – Опитах да го кажа като него, но не ми се получи. Беше ме стиснало. Онова невидимото стискане, дето първото те стиска за гърлото, а после се пренася като тежест в гърдите.

Много по- късно научих, че е отровна смес от гняв, отчаяние, безпомощност. По-скоро го прошепнах.

– Хеви метъл шефе!!!

Седяхме на бордюра и гледахме надолу. Знаех, че и той като мен плаче, и също като мен крие сълзите си. Моите капеха върху мръсните гуменяци.

Прощавахме се. С Леопарда и с детството. Бяха си тръгнали. Леопарда си беше тръгнал без да се сбогуваме. Някой го беше убил. Беше ни го отнел с един единствен изстрел в сърцата ни. Детството си тръгна постепенно. Това беше началото на краят му.

***

-Това е господин Гайтанджиев. Психолог е в нашето училище. Той ще ти помага….

Гласът на директорката затихваше. Заглушаваше го онова невидимото, дето първо те стиска за гърлото, а после се пренася като тежест в гърдите.

– Аш шъм Щефан – Избоботи първокласникът и се усмихна.

Очите му грейнаха. Огромни, сини като небето, невинни детски очи. Не можех да сваля моите от неговите. Опитах да скрия сълзите си. Не успях. Падаха върху обувките ми. Като магическа течност ги превърнаха в мръсни гуменяци. Замириса ми на липа и на река, на лято и гора. Не, не беше гняв, отчаяние и безпомощност. Усещането в гърлото и гърдите имаха други имена и друго значение.
Клекнах пред детето, прегърнах го. Погледнах го в очите. Огромни, сини като небето, невинни детски очи. Вече не исках да скрия сълзите си. Една единствена мисъл се блъскаше в съзнанието ми.

Крещеше, заклеваше се.

– НЯМА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ УБИЯТ ОТНОВО !!! Усмихнах му се и го попитах.

– Как си Леопарде?

Бележка на автора:

Преди трийсет години, докато бях ученик “различните” деца дочакваха реда си в специализирани училища, след което животът им, и техният, и на родителите им биваше напълно съсипан.

Днес, тридесет години по- късно, системата се опитва да промени нещо. Единствената разлика, е че няма интернати. Следва се сепарационно-фашисткия модел на „Прелетните птици”. Ангажираните в работа точно с този тип деца – учители, психолози, членове на екипи, успешно се отървават от тях, внушавайки на родителите им, че:

„Мястото им не е тук, точно в това училище”.

Че ”..В другото ще се справят по- добре, защото програмата е по- лека и не е целодневна”.

Че „полагат всички усилия, но детето не може да си намери приятели и среда”.

Че „детето има нужда от специализирано медикаментозно лечение, заради проявите си”.

Бидейки безпомощни родителите са принудени да местят „ Да прелитат” децата си от едно училище в друго. Конфликтите в семействата (В по- голямата си част децата с поведенчески прояви са от дисфункционални семейства) се задълбочават и съответно успешно катализират прояви, окачествявани от специалистите като „Девиантно поведение”, или…

„То детето просто е агресивно”

Калин Гайтанджиев, психолог/семеен консултант

Калин Гайтанджиев е психолог в 35. СУЕ „Добри Войников“ в София. Той работи в интерес на децата и им помага да израснат като по-добри хора.

Калин Гайтанджиев е психолог в 35. СУЕ „Добри Войников“ в София от няколко години. Също така е музикант и творец, баща на няколко деца и един от най-вдъхновяващите хора.

Той дава всичко от себе си в работата си, а дори и малко отгоре. Благодарение на него с взаимни усилия ръководството от предишния мандат на ученическия съвет в училището успя да възроди съвета. В момента се правят събрания два пъти в месеца, взимат се важни решения, организират се различни събития и инициативи и най-важното – те са граждански активни, наистина се интересуват какво се случва в училището, изразяват си мнението и правят нещо, когато не са съгласни.

Всеки ден той се бори със системата, която ощетява децата, изкарва ги свръхактивни и с психични проблеми, когато учителите просто не са педагозите, които трябва да бъдат, и единствената им цел е да потъпкват достойнството на учениците си.

На 14.04.2018 г. от 10 часа в сградата на 35 СУ Добри Войников в град София ще се проведе поредната от традиционните вече срещи, в които презентираме теми от вдъхновяващите семинари на Йеспер Юл.

Tези уъркшопи са част от дългосрочната визия на екипа на училището да съчетае основната му образователна цел – усвояването на знания от учениците и осигуряването на добрата им езикова подготовка, със създаването на позитивен климат на сътрудничество между отделните компоненти на училищната общност – ученици, учители и родители. Вярваме, че изграждането на такава общност между равнопоставени партньори е от ключово значение за успеха на Вашите деца, защото би осигурило подходяща среда за тяхното личностно и емоционално израстване наравно с интелектуалното.

За да продължим вече поставените основи за изграждане на този тип взаимоотношения каним всички родители (майки и бащи) на  уъркшоп по една изключително важна и чувствителна тема:

Бащите вчера и днес

По време на съвместната ни работа ще се опитаме да открием отговори на въпросите:

• Защо бащата е важен?  Каква е специфичната му мисия при момичетата и момчетата, в първите години след раждането и през юношеството?
• Какво се случи с бащите в България след чорбаджи Марко от Под игото на Иван Вазов?
• Как да компенсираме липсата на баща в семейството?
• Как да станем добри бащи, ако не сме имали позитивен пример за бащинство в собственото си детство?

Водещи: Калин Гайтанджиев, семеен консултант и училищен психолог в 35 СУ и Борис Колев

• Дата : 14.04.2018г.
• Начало: 10.00 .ч.  Край- 12.30ч.

Място : 35 СУ „Добри Войников”. Информация за конкретната стая, или зала ще получите на входа на училището при идването ви на 14.04. 2018 г. в посочения час.

Моля заявете присъствието си на:

• E-mail  kalin_gaytania@abv.bg,
• Тел. 0887 05 80 42- Калин Гайтанджиев
• Facebook

Последният посочен линк е към покана за уъркшопа във фейсбук.  Там ще се публикува информация относно водещите, темите, както и  ще има възможност за предварителна дискусия.

Съветите на Йеспер Юл, Принципите на импровизационния театър и Сценария на Валери Петров за филма „Рицар без броня”

Главната цел на общуването между родител и дете е изграждането на качествено взаимоотношение. Това е най-важното. От качеството на това взаимоотношение зависи и качеството на връзката ни с детето, когато то порасне.  Диалогът пък е основно средство и стъпка към изграждането на такова взаимоотношение.

Популярният датски семеен психотерапевт и автор на книги за родителството Йеспер Юл констатира, че истинският диалог между родители и деца е рядкост и обикновено един диалог продължава между 5 и 30 минути. Възрастните сме свикнали да дебатираме на интелектуално ниво, но това не е истински диалог.

Какво ни пречи да провеждаме качествен диалог с детето?

На първо място това е високият статус, който възрастният държи да поддържа в разговора. Ние сме многознайковците, които поучават, всичко знаят. В последните около десетина години в България навлезе импровизационния театър – това е театър без предварителен сценарий, който се създава на момента от актьори-импровизатори и изисква партниране и слушане на идеите, за да се получи увлекателен импровизиран диалог, който да е интересен за гледане. Е, мога да кажа, че най-скучните импровизации са тези, в които единият участник е със супер висок статус – примерно учител, полицай, някакъв експерт, който изцяло ръководи другия. Така единият казва какво да се прави, а другият изпълнява. Ако не настъпи някакъв обрат в статусите, енергията тотално се изгубва и сцената пропада. Същото се случва и с диалозите ни с децата, когато сме се вкопчили здраво във високия си статус. А истината е, че най-хубавите интеракции се получават, когато изравним статусите и ги държим близки един до друг.

Диалогът е изначално възможен между равни и при отношения субект-субект, а не субект-обект. Затова и концепцията за диалог според Йеспер Юл не може да се вмести в традиционната педагогическа мисъл и практика, където идеята е да се постигне определена предварително цел. Ако това не се получи, родителят обикновено казва: „Трябва да си поговорим сериозно”, но това което следва обикновено е лекция, а не разговор.

Искам да дам пример от българския филм „Рицар без броня”, чийто сценарист Валери Петров е всепризнат майстор на диалозите. В този филм имаше един глас зад кадър, с който главният герой – 9 годишният Ваньо си общуваше, за да успее да преодолява емоционално ситуациите, в които попадаше или по-скоро пропадаше при общуването си с родителите си. Та след онази случка в началото на филма, в която баща му беше забравил да дръпне ръчната и колата полетя по нанадолнището, а родителите му се стреснаха, че Ваньо е в колата и след това го обсипаха с целувки и прегръдки за цяла година напред…момчето обясняваше на този вътрешен глас как колата „ще се изчука и като й се тегли една боя от Корекома ще стане почти като нова за сведение”. Тогава вътрешният глас се съгласи, че всички тези лади, вартбурзи и москвичи са хубави неща, ама „за това ли сме се борили – няма ли нещо по-ценно от тях?” На което Ваньо отговори – „Има, Мерцедес 220 ЕС”. В отговор на тази реплика, гласът не започна да чете морал и да казва как е имал съвсем друго предвид, а напротив, съгласи се пак, като каза: „Взе ми го от устата”. Това е блестящ пример как много по-важно от това да покажем колко сме морални и възвисени и да се стремим да възпитаваме детето, е това да останем с близък до него статус, да запазим връзката пред изкушението да покажем опитност и експертност и да създадем сцена, която в крайна сметка никой да не иска да гледа.

Друг принцип за изграждане на качествен диалог, който е и основен за импровизационния театър е принципа „Да…и”. Тоест, съгласяваме се на предложението на другата страна и добавяме и нещо от нас към него. Колко пъти обаче едно дете чува на ден „Не” от родителите си. Безброй пъти. Тук, разбира се говорим за автоматизираното „Не!”, което сякаш перва детето през устата, още преди то да е понечило да си я отвори. Филмът „Рицар без броня” го илюстрира много сполучливо. Ваньо искаше боза, а баща му все му викаше: „После”. И когато самият баща пожела да чуе какво предлагат другите членове на семейството за прекарване на времето и даде думата на Ваньо, той пак, естествено, си поиска боза. И баща му отговори: „Аман с тая боза, айде дай му, за да миряса”. При което майка му разля бозата върху новите калъфки на колата и баща му почна да го обижда, гълчи и го удари два пъти: „Видя ли бе, прасе…Видя ли какво направихме заради тебе, магаре такова… А ти, ти защо не внимаваш сега как ще ги почистим новите калъфки?”

На този фон поведението на Ваньо контрастираше с неговото желание да сътрудничи. Той де факто винаги казваше „Да” на идеите на баща си. Например след като баща му задмина една клатушкаща се на зиг заг по пътя триколка и се разгневи на шофьора с „Абе за тебе правила няма ли”, детето веднага го последва, крещейки: „Кой ти е дал книжка?”. Когато тръгват да мият изцапаните с боза калъфки, Ваньо предлага да носи кофата, на което баща му реагира с: „Я се махай от тука, калпазанин”. И въпреки тъгата, която изпитва детето от отхвърлянето на предложенията му, а от там и на самия него, в следващия момент, когато бащата решава да изпревари един трабант с думите: „Гледай как ще го глътнем този”, малкият веднага го насърчава: „Глътни го, татко, глътни го!”. А когато бащата  със задоволство и смях заявява: „Минахме я тая сапунера”, момчето веднага се солидаризира с него и също със смях повтаря: „Сапунера, сапунера!”

Впоследствие след падането на колата, Ваньо защитава баща си пред въображаемия глас, че не е виновен, на което гласът отговаря: „Ами то се знае”. Истината е, че децата изпитват много силна преданост и лоялност към родителите си и са много склонни на сътрудничество, което се отбелязва и от Йеспер Юл.

Също така, когато подхождаме към детето е добре да сме в състояние на игривост. Ако сме прекалено сериозни и преследващи някаква предварително поставена цел при влизането си в диалог с детето, то много бързо ще усети това и ще се настрои спрямо нашето състояние. Това ще бъде пречка за постигане на качествен диалог. Ако пак дам пример от филма „Рицар без броня” – когато най-после се появява така дългоочаквания от малкия Ваньо вуйчо Георги, той се втурва към него, а вуйчо му го посреща с думите: „Ей, Бенгалски тигър” и го вдига на ръце. „Леле, как са те издокарали, същински лорд Фаунтлерой”. Тази реакция показва нагласата на възрастния да играе с детето. А Йеспер Юл ни предупреждава: „Внимавайте за превръщането на времето за игра в задължение. Играйте с детето си и вижте дали намирате това за смислено.”

Следващият важен компонент за изграждането на качествен диалог е Слушането. Също неслучайно е сред водещите принципи и на импровизационния театър. Един мъдър човек е казал, че истинското слушане е желание да се промениш. Ако ти вече си си създал мнение по даден въпрос и си готов да реагираш на човека преди да си го изслушал – ти реално не слушаш, защото слушането ти не променя нищо нито у теб, нито у детето ти. Ти само изчакваш да свърши словоизлиянието, за да реагираш по начина, по който си свикнал, наумил и т.н. Точно това правим непрекъснато с децата си, още преди да са си отворили устата ние знаем как ще ги отрежем или отложим желанията им с универсалната дума: После.

Истинското слушане е когато сме изпразнили съзнанието си от предразсъдъци, мнения, схващания, цели и да сме готови да се открием пред него такива, каквито сме, без да се правим на герои или на каквото и да било. Във филма „Рицар без броня” този елемент, необходим за диалога, е представен по прекрасен начин от разговорите между Ваньо и вуйчо Георги. Последният му възлага задача да пази втората му цигара, която му е за утре с думите: „И да те моля, и да те коля, няма да ми я даваш”. По този начин въвлича Ваньо в собствената си слабост, а освен това го учи как да отстоява дадената дума, когато впоследствие си поиска цигарата по-рано от предвиденото.

Филмът дава и пример как активното слушане води до промяна. Вуйчо Георги решава да покаже нагледно на Ваньо какво е да направиш някой на пистил, но в хода на разговора се убеждава, че редакторката на вестника е права и чистосърдечно си признава пред Ваньо, че пистил е това, което са направили вуйчо му. По този начин дава много ценен урок на Ваньо как човек трябва да е отворен да се промени при слушане на другите и как няма нищо лошо да си признаеш, че си отстъпил. По същия начин Георги отстъпва и пред упорството на детето да прекара вечерта и нощта заедно с вуйчо си. От една страна, той нарушава уговорката да го върне в уречения час, но, от друга страна, дарява още много ценни преживявания и уроци на бъдещия мъж и рицар. Със сигурност той можеше да използва силата си и авторитета на възрастен и да завлече Ваньо у дома му, но така щеше да засегне най-важното, което двамата имаха – приятелството. Затова и Георги се пречупва при думите на Ваньо – „Щом сме приятели, тогава защо не ме искаш?”

Има и един друг много важен принцип на импровизационния театър, който в пълна сила важи и за изграждането на качествен диалог между родител и дете. Този принцип се нарича: Позволи си да се провалиш! Една импровизация винаги е застрашена от провал. Но когато приемем възможността да се провалим спокойно (което разбира се не означава умишлено да се провалим), тогава ще бъдем достатъчно релаксирани при опитите си да изградим диалога с децата си. Защото в крайна сметка най-страшното, което може да се случи, е да прекратим диалога и да опитаме по-късно. Същото съветва и Йеспер Юл: „Ако в продължение на 2-3 минути, никой от вас не научи нещо ново, ви препоръчвам да прекратите диалога и да продължите друг път”.

Борис Колев, ФемилиЛаб България, familylab.bg

Или за нуждата от промяна на модела за оказване на психологическа помощ в учлилище

– Здравейте, г-жо Иванова. Аз съм класната на Вашия син Георги. Напоследък той има проблеми с физическото си състояние. Често закъснява за час, защото не успява да се справи навреме със стълбите, краката му сякаш се наливат с олово и се движи трудно. Решихме да му запишем час при физиолога на училището, но за целта ни е необходимо Вашето съгласие.

– В никакъв случай, детето ми да не е сакато, за да има нужда да ходи на физиолог.

Такъв разговор като горния няма как да чуете, където и да било по света. В училищата няма физиолози, а учители по физическо възпитание, а часовете им са задължителни за посещение от всички класове, а не индивидуално и то само от ученици, които имат проблеми с физическото си състояние. В България имаме цял отделен закон за физическото възпитание и спорта, който развива и детайлизира заложеното в конституцията задължение на държавата да закриля здравето на гражданите и да насърчава развитието на спорта и туризма. Защо обаче няма законов термин „психическо възпитание” и съответно такива часове в училище?

Когато ние бяхме ученици дори нямаше училищни психолози. По това време всички ние, без да го знаем, бяхме, а и всички предишни поколения са били, освободени от часовете по психическо възпитание. Като казвамe “всички ние” имамe предвид наистина всички – ученици, учители, родители, училищни лекари, медицински сестри, администрацията, охраната, та даже и хигиенистките. Психическото ни развитие беше оставено на случайността, вродената ни способност да оцеляваме, инстинкта ни за самосъхранение и естествения подбор.

В днешно време нещата не са се променили кой знае колко. Единствената разлика е, че сега има училищни психолози, но техните кабинети обикновено са разположени до лекарския. А лекарят е този, който освобождава учениците от физическо и при него се ходи, когато вече сме болни. Той не е учител по физическо възпитание, макар и една от целите на последното да е превенцията на потенциални здравословни проблеми.

За възможните вреди в случаите, когато учениците се изпращат при психолога, след като споделят за свои проблеми, разказват датския семеен психотерапевт и световнопризнат автор Йеспер Юл и Хела Йенсен в книгата им „Компетентност във взаимоотношенията – към една нова култура на образование”. Ученик от 9-ти клас на име Рене отива при медицинската сестра да си прегледа слуха. Сестрата не открива никакви проблеми и изразява учудване как изобщо му е хрумнало да си прави такъв тест. Тогава Рене обяснява, че често му се случва да не може да чува какво му говорят околните. Медицинската сестра изказва предположение, че това е нормално при хора, чиито мисли са обсебени с някакъв проблем и пожелава да научи повече за личната ситуация на момчето. Тогава то решава, че може да й се довери и й разкрива, че има двегодишна сестра и психично болен баща, вследствие на претърпян фалит преди няколко години. Въпреки това майка му се справя със семейните задължения без да ползва помощ от публичните институции, което важи и за самото момче по отношение на справянето с учебните задължения, тъй като Рене няма никакви проблеми с усвояването на материала в училище. За наличие на някакви семейни проблеми, обаче, сочат три случая на агресивно поведение в последните три години, включително такова, проявено от Рене към учител.

Вместо да се довери на собствените си чувства и желание да помогне на момчето, медицинската сестра решава да действа като част от установената социална система и му предлага да му запише час при психолога, за прием при когото се чака около три месеца. Ученикът неохотно се съгласява. На следващия ден се обажда майка му, която е силно разтревожена, че синът й вероятно има наченки на психическо заболяване и е изплашена, че той ще повтори съдбата на баща си. От своя страна, психологът дава предписание на сестрата да напише доклад за семейството и да го изпрати на службата за социални грижи, с оглед крехката възраст на по-малкото дете в семейството.

Както отбелязват Йеспер Юл и Хела Йенсен в книгата си, момчето от примера съвсем не е имало нужда от професионално лечение.

А само от възможност да разговаря открито за проблемите си с достатъчно сензитивен и емпатичен възрастен, какъвто би могъл да бъде майка му, учител, приятел или, както в конкретния пример – медицинската сестра. Решението на сестрата да пренебрегне интуицията си и да действа системно е било с фатални последици за съдбата на ученика. Насочването му към психолог го превръща в пациент и засилва вътрешния му страх да не развие психично разстройство като баща си. В същото време нуждата от психологическа помощ го срива в очите на майка му, за която това представлява провал на общите им усилия да се справят самостоятелно. Гордостта на майката, че може да се грижи за съпруга си и семейството си, която до този момент й е давала сили и енергия,  капитулира окончателно с намесата на службата за социални грижи. При тези обстоятелства за момчето е най-логично да си помисли, че то е виновно за внезапно изсипалите се като лавина проблеми, просто защото не си е държало езика зад зъбите. Чувството на вина на практика наистина застрашава психическото му равновесие и засилва вероятността то да отключи заболяване, подобно на това на баща му. Опитът на ученика да облекчи личната си болка има за резултат още по-силна болка и превръща живота му в хаос. От тук нататък като средства за облекчаване на вече нетърпимата емоционална болка на хоризонта охотно се появяват демоните, наречени цинизъм, агресия, насилие, алкохолизъм, наркотици и други подобни.

Описаният по-горе пример показва нагледно и по убедителен начин последиците от липсата на часове по психическо възпитание, както условно ги нарекохме тук по аналогия с тези по физическо възпитание, или липсата на “relational competence”, какъвто е терминът на английски език, използван от Йеспер Юл и Хела Йенсен в едноименната им книга и който можем да преведем буквално като компетентност във взаимоотношенията. В този пример сред освободените от психическо възпитание или некомпетентни във взаимоотношенията е била най-напред майката, която не е знаела по-добър начин от това да скрие проблемите и да се опита да се справи сама. На следващо място, такива са били психиатрите, лекували бащата на Рене, които така и не са се сетили, че психично болните също могат да имат семейства. Също и учителя, който не е разчел сигналите при агресивното поведение на ученика и просто го е дефинирал като насилник. И най-накрая – медицинската сестра, която е дала последна надежда на Рене, че може да срещне компетентни във взаимоотношенията личности в училищната си среда, но и тя рязко се е отдръпнала и то точно в момента, когато намесата й е била жизнено важна за момчето.

Рене е бил  способно момче с добри резултати в училище и с достатъчно добре развити социални умения, които са били добра предпоставка да се превърне в здрав, умен и отговорен възрастен. Вместо това, в книгата си Йеспер Юл и Хела Йенсен прогнозират, че бъдещето му ще се превърне в серия от конфликти с възрастни, скрити зад маските си на професионалисти и опитващи се да го учат точно на онези качества, които момчето вече и без друго е било развило в излишък. А с увеличаване на силата и интензитета на симптомите, намаляват и шансовете на възрастните да видят момчето като цялостна личност – заключават Йеспер Юл и Хела Йенсен.

Подобни случаи като преразказания реален пример, който е на ученик в Дания, се случват и в нашите училища. Затова и моделът на психологическа помощ в училище, изразяваща се в назначаване на училищни психолози, които да прекарват целия си ден в кабинета, да приемат по график и да пишат доклади и предписания, представляващи чисто интелектуални реакции към една непълна и едностранчива картина, обрисувана от отделен участник в нея, или, още по-лошо – на базата на писмени доклади, без дори да се срещат с децата, юношите или техните родители, не може да бъде ефективен. А както видяхме по-горе, такъв модел може да бъде изключително вреден и дори фатален, когато бъде изцяло и безусловно институционализиран.

Тенденцията в други страни в Европа е психолозите да постъпват в училищата като анализатори и съветници и да споделят общи пространства с децата, възрастните и другите професионалисти в училище или, с други думи – да бъдат там, където се осъществяват истинските живи взаимоотношения. Такива места са училищните игрища, класните стаи, учителската стая и стаите за срещи и разговори с родителите, ако има такива. Там трябва да бъдат часовете по психическо възпитание. Както и тези по физическо не се провеждат в учебните стаи и зали, където учениците седят по чиновете и записват в тетрадките си какво е дълъг скок, коремна преса, набиране на лост, прескачане на коза или бягане на 100 метра.

Голямата разлика с физическото възпитание, обаче, е, че не само децата са в началния етап на усвояването му. На същия етап са учителите и родителите.  Дори и училищните психолози, тъй като много от тях са учили когнитивна психология на теоретично ниво, а не психология на взаимоотношенията, съчетана с реална практическа работа.

По този начин всички, които в момента изграждаме или се очаква да изградим жизнеспособна училищна общност с реални взаимоотношения в нея, основани на уважение и равно достойнство, имаме един основен проблем под формата на една невидима забележка в бележниците и дипломите ни за средно образование, която гласи „Освободен(а) от часовете по психическо възпитание!”

Калин Гайтанджиев, семеен консултант и училищен психолог в 35 СУ „Добри Войников” и Борис Колев – лидери на ФемилиЛаб България, www.familylab.bg

Знаете ли коя е най-четената книга в света след Библията?

Наскоро научих от Интернет и искрено се изненадах, че такава, според някои изследвания, е книгата „Приключенията на Пинокио” на Карло Колоди. Със сигурност била най-четената сред тези на нерелигиозна тематика. Странно…това беше първата книга, която прочетох в живота ми. Почти съм убеден, че бях в началото на първи клас в училище. Никога не съм си мислел, че в първата книга може да има нещо знаково или съдбовно, както обикновено се случва с първата любов например.

Бях убеден, че тя се е озовала на челното място в списъка ми по силата на една абсолютна случайност и вероятно съвсем незаслужено. Както и аз, поради чиста случайност, съм запомнил, че ми е била първа. Та самият й автор, когато изпратил първата серия приключения на дървената кукла на свой приятел – редактор на вестник в Рим, го попитал неуверено дали той би проявил интерес да публикува тази „глупотевина” в детската секция на вестника.

Все пак, някаква индикация за значимостта на Пинокио беше съществуването на съветски еквивалент на героя в лицето на Буратино – по онова време нещо твърде типично за всяко по-съществено изобретение, което задължително имаше двама бащи – по един от двете страни на желязната завеса.

Вече сериозно се замислих върху дълбочината на това произведение, когато образът на симпатичната дървена кукла най-неочаквано за мен се появи и в книгата на популярния датски фамилен психотерапевт Йеспер Юл и Хеле Йенсен Relational Competence: Towards a New Culture of Education. Давам заглавието на английски език, защото, доколкото ми е известно, тази книга все още не е преведена на български и не съм сигурен какъв би бил най-подходящия превод. В нея е направен интересен паралел между оригиналната история на Пинокио от 1883 година с едноименния анимационен филм на компанията Уолт Дисни от 1940 година.

Според авторите, в оригиналния текст развитието на дървеното момче преминава от външно подчинено към вътрешно отговорно дете. Говорещият щурец в оригинала на Колоди е призван да напомня на Пинокио да се подчинява, когато куклата действа независимо, но този образ заема сравнително незначителна роля. Във филма на Дисни, обаче, на щуреца е отредена доминираща роля до такава степен, че самото морално послание на филма спокойно може да бъде изчерпано с тривиалния постулат: „Децата трябва да слушат възрастните!” По този начин, според Юл и Йенсен, завладяващата история на Колоди за вътрешното развитие на едно дете е била сведена до обикновена педагогика или, с други думи, употребена от възрастните именно срещу онези, за които реално е била написана.

Вижте цялата статия в сайта на фондация Бащинство…