Или за нуждата от промяна на модела за оказване на психологическа помощ в учлилище
– Здравейте, г-жо Иванова. Аз съм класната на Вашия син Георги. Напоследък той има проблеми с физическото си състояние. Често закъснява за час, защото не успява да се справи навреме със стълбите, краката му сякаш се наливат с олово и се движи трудно. Решихме да му запишем час при физиолога на училището, но за целта ни е необходимо Вашето съгласие.
– В никакъв случай, детето ми да не е сакато, за да има нужда да ходи на физиолог.
Такъв разговор като горния няма как да чуете, където и да било по света. В училищата няма физиолози, а учители по физическо възпитание, а часовете им са задължителни за посещение от всички класове, а не индивидуално и то само от ученици, които имат проблеми с физическото си състояние. В България имаме цял отделен закон за физическото възпитание и спорта, който развива и детайлизира заложеното в конституцията задължение на държавата да закриля здравето на гражданите и да насърчава развитието на спорта и туризма. Защо обаче няма законов термин „психическо възпитание” и съответно такива часове в училище?
Когато ние бяхме ученици дори нямаше училищни психолози. По това време всички ние, без да го знаем, бяхме, а и всички предишни поколения са били, освободени от часовете по психическо възпитание. Като казвамe “всички ние” имамe предвид наистина всички – ученици, учители, родители, училищни лекари, медицински сестри, администрацията, охраната, та даже и хигиенистките. Психическото ни развитие беше оставено на случайността, вродената ни способност да оцеляваме, инстинкта ни за самосъхранение и естествения подбор.
В днешно време нещата не са се променили кой знае колко. Единствената разлика е, че сега има училищни психолози, но техните кабинети обикновено са разположени до лекарския. А лекарят е този, който освобождава учениците от физическо и при него се ходи, когато вече сме болни. Той не е учител по физическо възпитание, макар и една от целите на последното да е превенцията на потенциални здравословни проблеми.
За възможните вреди в случаите, когато учениците се изпращат при психолога, след като споделят за свои проблеми, разказват датския семеен психотерапевт и световнопризнат автор Йеспер Юл и Хела Йенсен в книгата им „Компетентност във взаимоотношенията – към една нова култура на образование”. Ученик от 9-ти клас на име Рене отива при медицинската сестра да си прегледа слуха. Сестрата не открива никакви проблеми и изразява учудване как изобщо му е хрумнало да си прави такъв тест. Тогава Рене обяснява, че често му се случва да не може да чува какво му говорят околните. Медицинската сестра изказва предположение, че това е нормално при хора, чиито мисли са обсебени с някакъв проблем и пожелава да научи повече за личната ситуация на момчето. Тогава то решава, че може да й се довери и й разкрива, че има двегодишна сестра и психично болен баща, вследствие на претърпян фалит преди няколко години. Въпреки това майка му се справя със семейните задължения без да ползва помощ от публичните институции, което важи и за самото момче по отношение на справянето с учебните задължения, тъй като Рене няма никакви проблеми с усвояването на материала в училище. За наличие на някакви семейни проблеми, обаче, сочат три случая на агресивно поведение в последните три години, включително такова, проявено от Рене към учител.
Вместо да се довери на собствените си чувства и желание да помогне на момчето, медицинската сестра решава да действа като част от установената социална система и му предлага да му запише час при психолога, за прием при когото се чака около три месеца. Ученикът неохотно се съгласява. На следващия ден се обажда майка му, която е силно разтревожена, че синът й вероятно има наченки на психическо заболяване и е изплашена, че той ще повтори съдбата на баща си. От своя страна, психологът дава предписание на сестрата да напише доклад за семейството и да го изпрати на службата за социални грижи, с оглед крехката възраст на по-малкото дете в семейството.
Както отбелязват Йеспер Юл и Хела Йенсен в книгата си, момчето от примера съвсем не е имало нужда от професионално лечение.
А само от възможност да разговаря открито за проблемите си с достатъчно сензитивен и емпатичен възрастен, какъвто би могъл да бъде майка му, учител, приятел или, както в конкретния пример – медицинската сестра. Решението на сестрата да пренебрегне интуицията си и да действа системно е било с фатални последици за съдбата на ученика. Насочването му към психолог го превръща в пациент и засилва вътрешния му страх да не развие психично разстройство като баща си. В същото време нуждата от психологическа помощ го срива в очите на майка му, за която това представлява провал на общите им усилия да се справят самостоятелно. Гордостта на майката, че може да се грижи за съпруга си и семейството си, която до този момент й е давала сили и енергия, капитулира окончателно с намесата на службата за социални грижи. При тези обстоятелства за момчето е най-логично да си помисли, че то е виновно за внезапно изсипалите се като лавина проблеми, просто защото не си е държало езика зад зъбите. Чувството на вина на практика наистина застрашава психическото му равновесие и засилва вероятността то да отключи заболяване, подобно на това на баща му. Опитът на ученика да облекчи личната си болка има за резултат още по-силна болка и превръща живота му в хаос. От тук нататък като средства за облекчаване на вече нетърпимата емоционална болка на хоризонта охотно се появяват демоните, наречени цинизъм, агресия, насилие, алкохолизъм, наркотици и други подобни.
Описаният по-горе пример показва нагледно и по убедителен начин последиците от липсата на часове по психическо възпитание, както условно ги нарекохме тук по аналогия с тези по физическо възпитание, или липсата на “relational competence”, какъвто е терминът на английски език, използван от Йеспер Юл и Хела Йенсен в едноименната им книга и който можем да преведем буквално като компетентност във взаимоотношенията. В този пример сред освободените от психическо възпитание или некомпетентни във взаимоотношенията е била най-напред майката, която не е знаела по-добър начин от това да скрие проблемите и да се опита да се справи сама. На следващо място, такива са били психиатрите, лекували бащата на Рене, които така и не са се сетили, че психично болните също могат да имат семейства. Също и учителя, който не е разчел сигналите при агресивното поведение на ученика и просто го е дефинирал като насилник. И най-накрая – медицинската сестра, която е дала последна надежда на Рене, че може да срещне компетентни във взаимоотношенията личности в училищната си среда, но и тя рязко се е отдръпнала и то точно в момента, когато намесата й е била жизнено важна за момчето.
Рене е бил способно момче с добри резултати в училище и с достатъчно добре развити социални умения, които са били добра предпоставка да се превърне в здрав, умен и отговорен възрастен. Вместо това, в книгата си Йеспер Юл и Хела Йенсен прогнозират, че бъдещето му ще се превърне в серия от конфликти с възрастни, скрити зад маските си на професионалисти и опитващи се да го учат точно на онези качества, които момчето вече и без друго е било развило в излишък. А с увеличаване на силата и интензитета на симптомите, намаляват и шансовете на възрастните да видят момчето като цялостна личност – заключават Йеспер Юл и Хела Йенсен.
Подобни случаи като преразказания реален пример, който е на ученик в Дания, се случват и в нашите училища. Затова и моделът на психологическа помощ в училище, изразяваща се в назначаване на училищни психолози, които да прекарват целия си ден в кабинета, да приемат по график и да пишат доклади и предписания, представляващи чисто интелектуални реакции към една непълна и едностранчива картина, обрисувана от отделен участник в нея, или, още по-лошо – на базата на писмени доклади, без дори да се срещат с децата, юношите или техните родители, не може да бъде ефективен. А както видяхме по-горе, такъв модел може да бъде изключително вреден и дори фатален, когато бъде изцяло и безусловно институционализиран.
Тенденцията в други страни в Европа е психолозите да постъпват в училищата като анализатори и съветници и да споделят общи пространства с децата, възрастните и другите професионалисти в училище или, с други думи – да бъдат там, където се осъществяват истинските живи взаимоотношения. Такива места са училищните игрища, класните стаи, учителската стая и стаите за срещи и разговори с родителите, ако има такива. Там трябва да бъдат часовете по психическо възпитание. Както и тези по физическо не се провеждат в учебните стаи и зали, където учениците седят по чиновете и записват в тетрадките си какво е дълъг скок, коремна преса, набиране на лост, прескачане на коза или бягане на 100 метра.
Голямата разлика с физическото възпитание, обаче, е, че не само децата са в началния етап на усвояването му. На същия етап са учителите и родителите. Дори и училищните психолози, тъй като много от тях са учили когнитивна психология на теоретично ниво, а не психология на взаимоотношенията, съчетана с реална практическа работа.
По този начин всички, които в момента изграждаме или се очаква да изградим жизнеспособна училищна общност с реални взаимоотношения в нея, основани на уважение и равно достойнство, имаме един основен проблем под формата на една невидима забележка в бележниците и дипломите ни за средно образование, която гласи „Освободен(а) от часовете по психическо възпитание!”
Калин Гайтанджиев, семеен консултант и училищен психолог в 35 СУ „Добри Войников” и Борис Колев – лидери на ФемилиЛаб България, www.familylab.bg