– Как си, Леопарде? – го питахме ние с цялата си сериозност на осемгодишни хлапаци.
– Хеви метъл шефе – отговаряше, боботейки, той и очите му грейваха. Огромни, сини като небето, невинни детски очи.
После се смеехме. Дълго и искрено. Усмивката разкриваше кривите му зъбки. Почти винаги беше усмихнат. Най- силно ни впечатляваше формата на главата му. Форцепсът, с който е бил ваден от некадърния лекар, я беше направил причудлива. Напомняше нещо средно между картина на Пикасо и детска рисунка.
Харесвахме си го. Тичаше след нас по коридорите в междучасията, а когато играехме мач винаги стоеше до вратаря. Говореше трудно, но го бяхме научили да отговаря на паролата ни:
– Как си Леопарде?
Очите му светваха, усмихваше се, грееше, свиваше в юмрук ръката си, изпъваше показалец и кутре и избоботваше:
– Хеви метъл шефе!!!
Следваше смехът. Нашият и неговият. Не беше „ присмиване”. Беше нашият начин да си покажем, че се обичаме, че сме едно, че сме значими.
Това и тогава, и сега, го могат само децата. При големите не става, не се получава, или го могат само тези „ големи”, които са успели да запазят нещо от детето в себе си.
Никой не се опитваше да „интегрира” леопарда, да го приобщава и добре, че не го правеха. Със сигурност щяха да ни попречат. Леопарда беше наш. И ние бяхме негови. Приемахме го такъв, какъвто е, и го обичахме.
Пристигна в града с постъпването ни в първи клас. Градчето беше малко. Хората се познаваха.
Големите със сигурност са се чудили какво води Леопарда и майка му тук.
Спомням си майка му. Имаха едни и същи очи.
След училище той отиваше при нея във фризьорския салон, седеше и я чакаше да свърши работа. Салонът беше на главната улица. Често го вземахме от там, за да играе с нас. Знаехме, че живее някъде на края на града, защото с майка му винаги се качваха в единствения градски автобус точно в седем вечерта. До края на работния ден стоеше в салона и чакаше майка си, или играеше с нас.
Още го виждам. Спомням си го. Споменът е топъл, мил, жив и цветен. Леопарда седи на овехтялото канапе, усмихва се , а над главата му стои табела с надпис:
„Културният човек говори тихо и чака реда си”
Леопарда почти не можеше да говори, но …ЧАКАШЕ РЕДА СИ!!! Тогава не разбирахме, нито аз, нито приятелите ми. Не предполагахме, че редът му ще дойде.
– Как си Леопарде?
– Хеви метъл шефе.
И смях. Смеехме се. И аз, и той, и другите, когато го вземахме от салона, за да играем. Майка му знаеше поздрава ни. Поглеждаше ни усмихната, докато подстригваше.
– Доведете ми го в седем без петнайсет.
Винаги го водехме. Точно в без петнайсет. Леопарда беше наш и ние бяхме негови.
Спомням си лятото. Като всичките ми лета от това време. Топло, съкровено и мое. Помня усещането, че съм значим, щастлив, безгрижен, че съм заедно с приятелите си в градчето, което е наше.
Планината сутрин събличаше мъглите и ги изсипваше в реката, а по обед вировете на същата тая река гъмжаха от нас. Помня горещите скали, върху които лягахме измръзнали от ледената вода.
Помня първия учебен ден в четвърти клас. Вече бяхме в гимназията – огромно, студено здание, намиращо се в най- високата част на града. Бяхме сменили училището, но класът ни се беше запазил.
Заради това ни беше хубаво .Срещнахме се в бъркотията на двора – огромен с гимнастически уреди.
Щъкахме около големите, които се отличаваха от нас по униформите си. Гимназистите носеха сини сака, панталони и ризи в същия цвят. Останалите бяха пионери, а на нас ни предстоеше. Да минем по техния път, да сменим чавдарската връзка с пионерска, да сложим саката и панталоните и да …
ДОЧАКАМЕ РЕДА СИ!!!
Всеки имаше РЕД и МЯСТО. Просто, ясно, категорично и безумно !!!
Тогава не го осъзнавахме. Не бяхме наясно с това – какво ни чака и какво следва. Радвахме се, че сме заедно, че ни предстои нещо ново и непознато.
Пръв се усети Венци.
– Другарко – прекъсна новата ни класна по средата на представянето й – Къде е Леопарда? – Ааа, мисля, че се казваше Юли, Юлиян. Не му помня фамилията.
Учителката отвори дневника, намести си очилата и погледна.
– Не виждам ученик с такова име.
Сръчках Венци, шепнейки му:
– Сигурно са го преместили в Б клас.
Не беше там. Изобщо не беше в училището. След часовете отидохме до фризьорския салон. Нямаше го.
Нямаше я и майка му.
„Културният човек говори тихо и чака реда си” Стоеше само тъпата табела.
– Знаете ли къде е Юли от моя клас, синът на фризьорката? – попитах нашите, докато вечеряхме.
Спогледаха се. По погледите им разбрах, че знаят и, че ще им е трудно да обяснят. Баща ми сръчка майка ми. Както винаги тя щеше да обяснява. Когато имаше нещо за обясняване го правеше майка ми.
Обяснение не последва, последва въпрос.
– Ти нали знаеш, че Юли е различен?
– Не. С какво? – Стрелках ги двамата с очи и чаках.
Паузата беше неловка. Гледахме се и тримата. Аз ги гледах с очакване , те се гледаха с неудобство.
– Яж, яж – подкани ме баща ми.
– Къде е Юли и с какво е различен !?!? – Вече им крещях.
Сега вече знам, че им е било трудно и, че са били безпомощни. Тогава не го знаех. Стоях изправен над масата и ги гледах бесен.
– Той всъщност е … – майка ми не можа да продължи.
– Какво е !?!?! – Продължавах да им крещя.
– Премести ли са го – Изстреля баща ми. Лалке, кажи му.
И отново погледна майка ми.
– Деца като него не могат да продължат да учат с вас, в нормално училище – прошепна майка ми и млъкна. Млъкнахме всички. Станах от масата и излязох. Срещу нас на същата улица живееше Венци.
Свирнах под прозореца му както всеки път. Венци излезе. Казах му. Мълчахме дълго. После той ме погледна. Очите му бяха натежали от сълзи. Попита ме :
– Как си Леопарде?
– Хеви метъл шефе!!! – Опитах да го кажа като него, но не ми се получи. Беше ме стиснало. Онова невидимото стискане, дето първото те стиска за гърлото, а после се пренася като тежест в гърдите.
Много по- късно научих, че е отровна смес от гняв, отчаяние, безпомощност. По-скоро го прошепнах.
– Хеви метъл шефе!!!
Седяхме на бордюра и гледахме надолу. Знаех, че и той като мен плаче, и също като мен крие сълзите си. Моите капеха върху мръсните гуменяци.
Прощавахме се. С Леопарда и с детството. Бяха си тръгнали. Леопарда си беше тръгнал без да се сбогуваме. Някой го беше убил. Беше ни го отнел с един единствен изстрел в сърцата ни. Детството си тръгна постепенно. Това беше началото на краят му.
***
-Това е господин Гайтанджиев. Психолог е в нашето училище. Той ще ти помага….
Гласът на директорката затихваше. Заглушаваше го онова невидимото, дето първо те стиска за гърлото, а после се пренася като тежест в гърдите.
– Аш шъм Щефан – Избоботи първокласникът и се усмихна.
Очите му грейнаха. Огромни, сини като небето, невинни детски очи. Не можех да сваля моите от неговите. Опитах да скрия сълзите си. Не успях. Падаха върху обувките ми. Като магическа течност ги превърнаха в мръсни гуменяци. Замириса ми на липа и на река, на лято и гора. Не, не беше гняв, отчаяние и безпомощност. Усещането в гърлото и гърдите имаха други имена и друго значение.
Клекнах пред детето, прегърнах го. Погледнах го в очите. Огромни, сини като небето, невинни детски очи. Вече не исках да скрия сълзите си. Една единствена мисъл се блъскаше в съзнанието ми.
Крещеше, заклеваше се.
– НЯМА ДА ПОЗВОЛЯ ДА ТЕ УБИЯТ ОТНОВО !!! Усмихнах му се и го попитах.
– Как си Леопарде?
Бележка на автора:
Преди трийсет години, докато бях ученик “различните” деца дочакваха реда си в специализирани училища, след което животът им, и техният, и на родителите им биваше напълно съсипан.
Днес, тридесет години по- късно, системата се опитва да промени нещо. Единствената разлика, е че няма интернати. Следва се сепарационно-фашисткия модел на „Прелетните птици”. Ангажираните в работа точно с този тип деца – учители, психолози, членове на екипи, успешно се отървават от тях, внушавайки на родителите им, че:
„Мястото им не е тук, точно в това училище”.
Че ”..В другото ще се справят по- добре, защото програмата е по- лека и не е целодневна”.
Че „полагат всички усилия, но детето не може да си намери приятели и среда”.
Че „детето има нужда от специализирано медикаментозно лечение, заради проявите си”.
Бидейки безпомощни родителите са принудени да местят „ Да прелитат” децата си от едно училище в друго. Конфликтите в семействата (В по- голямата си част децата с поведенчески прояви са от дисфункционални семейства) се задълбочават и съответно успешно катализират прояви, окачествявани от специалистите като „Девиантно поведение”, или…
„То детето просто е агресивно”
Калин Гайтанджиев, психолог/семеен консултант